— Негово величество винаги е изпитвал удоволствие от начетените разговори — отбелязвам, за да се възпротивя на критичния му тон.
— Вече не — казва Уил. — По мое мнение. Което иде да рече: мнение на един шут, което не следва да се зачита.
Докато отварям уста да възразя, Уил много бавно и внимателно застава на ръце, така че се крепи на дланите си, а стъпалата му бавно се катерят по ствола на дървото.
— Вижте какъв глупав шут съм — отбелязва той, с главата надолу.
— Мисля, че си по-мъдър, отколкото изглеждаш, Уил — отбелязвам. — Но има добри хора, чиято безопасност зависи от моето застъпничество за тях. Обещах да се погрижа кралят да не промени мнението си.
— По-лесно е да застанете на главата си, отколкото да убедите краля да не променя мнението си — отбелязва Уил, изправен като страж, но надолу с главата. — Ако бях на ваше място, ваше величество, щях да застана на главата си до шута.
Лятото е все така горещо. Всеки следобед седим до широко отворени прозорци, докато слушаме как някоя от дамите ми чете Библията; завесите на прозорците са наквасени в студена вода, в опит да охладим стаите. Следобед отивам в личните си покои, където капаците са затворени, за да не пропускат вътре яркия блясък, и се моля здравето на краля да се подобри и той да ни освободи от уморителната досада да прекарваме горещото време във вонящия град, за да можем да потеглим на лятно пътуване. Подобно на лястовица копнея да поема на юг, към морето, към океанските ветрове, ухаещи на сол, при Томас.
После, един следобед, докато седим на пейки край реката, опитвайки се да подишаме малко чист въздух, виждам как баржата на Сиймор се задава надолу по реката и спира на кея. Мигновено залепвам на лицето си изражение на безгрижно отегчение.
— О, баржата на Сиймор ли е това? И кой е в нея? Това Томас Сиймор ли е? — питам.
Главата на Елизабет мигновено се вдига и тя скача на крака, засенчвайки очи от яркия блясък откъм реката.
— Наистина! — изписква тя. — Това е сър Томас! И Едуард Сиймор заедно с него.
— Съпругът ми? — пита Ан Сиймор. — Това е неочаквано. Ваше величество, може ли да отида да го поздравя?
— Всички ще отидем — казвам, и ние се изправяме на крака, оставяме книгите и ръкоделията си и тръгваме към кея, където двамата Сиймор ми се покланят и ми целуват ръка, а после Едуард поздравява съпругата си.
Едва го виждам. Едва успявам да изрека вежливите думи за поздрав. Томас поема ръката ми и я докосва съвсем леко с устни. Изправя се и се покланя на другите дами. Предлага ми ръката си. Чувам го как казва нещо за това, че седим край реката и че със сигурност има ветрове, които пренасят зараза. Чувам го да споменава нещо за това, че дворът трябва да тръгне на път. Не го чувам ясно заради туптенето в ушите ми.
— Задълго ли си тук? — питам.
Той се навежда към мен, за да отговори с нисък глас. Ако се наведа към него, докато той се навежда към мен, ще бъдем достатъчно близо да се целунем. Питам се дали и той си мисли това; после изведнъж знам, че си го мисли.
— Тук съм само за една нощ.
Дори не мога да го чуя как изрича думата „нощ“, без да си помисля за правене на любов.
— О!
— Исках да докладвам за бреговите укрепления с Едуард до себе си. Сега сме в малцинство в двора. Не можем да разчитаме на справедливо изслушване. Семейство Хауард и техните приятели контролират всичко.
— Чух, че няма да се ожениш за Мери Хауард.
Той ми хвърля бърза усмивка.
— Вероятно така е още по-добре.
— Нямаше да кажа нищо. Тя щеше да бъде добре дошла като една от дамите ми.
— Зная. Имам ти пълно доверие. Но имаше нещо в цялата работа… — той млъква, без да довърши.
— Върви бавно — казвам пламенно. Вече наближаваме първия вход на влизане в двореца и всеки момент някой ще дойде и ще ми го отнеме. — За Бога, нека имаме поне един миг…
— Семейство Хауард настояха тя да дойде в двора — казва той. — Накараха ме да обещая, че ще я настаня в покоите ти. Не бих могъл да си представя защо биха поискали това, освен ако не е за да я накарат да те шпионира. Усъмних се в искреността им, а тя почти не ми проговори. Беше разгневена заради нещо. Явно са я принудили. Беше много ядосана.
— Значи все още си свободен човек — изричам с копнеж.
Той леко притиска дланта ми, отпусната върху ръката му.
— Ще трябва да се оженя — предупреждава ме. — Имаме нужда от съюзници в двора. Губим влиянието си върху краля, нужно ни е по-силно присъствие тук. Нуждая се от съпруга, която ще се застъпи за мен пред него.