Но внимавам да не казвам нищо. Едва когато разговорът се насочва към литургията на Кранмър, проговарям, за да защитя реформистката версия. Кралят поръча на Томас Кранмър да преведе литургията от латински на английски. Сам кралят работеше по нея, а аз седях до него и препрочитах английската версия, сравнявах я със стария латински оригинал, проверих я за станали при преписването грешки, когато пристигна от печатницата, правех собствени преводи. С нисък глас намеквам, че Кранмър е свършил добра работа и че трудът му би трябвало да се използва във всяка църква в страната; но после се разпалвам и твърдя, че е повече от добре извършен, че е прекрасен, дори свят. Кралят се усмихва и кима, сякаш е съгласен с мен и аз съм окуражена. Казвам, че хората би трябвало да бъдат свободни да общуват пряко с Бог в църквата, тяхната връзка с Бог не би трябвало да се осъществява чрез посредничеството на свещеник, не бива да бъде осъществявана на език, който те не могат да разберат. Както кралят е баща на своя народ, така Бог е баща за него. Връзката между краля и народа е точно като общението на хората с Бог; редно е тя да бъде ясна, открита и пряка. Как иначе ще има уважаван крал? Как иначе ще има любящ Бог?
Зная в сърцето си, че това е вярно; знам, че кралят също го вярва. Той стигна толкова далеч, за да прогони папизма и езичеството от тази страна, да доведе народа си до истинското разбиране на Бог. Забравям да подслаждам всяко изречение с хвалебствия за него, докато говоря искрено и разпалено, но после осъзнавам, че лицето му е потъмняло от гняв, а Стивън Гардинър е свел поглед, прикривайки усмивка, без да среща светналите ми очи. Говорила съм твърде разпалено, твърде умно. Никой не обича умните, пламенни жени.
Решавам да се оттегля.
— Навярно сте уморен. Ще ви пожелая лека нощ.
— Уморен съм — съгласява се той. — Уморен съм, стар съм и не ми се нрави на стари години да бъда поучаван от съпругата си.
Правя много нисък реверанс, навеждайки се надолу, за да може да надникне в деколтето на роклята ми. Чувствам погледа му върху гърдите си и казвам:
— Никога не бих могла да ви поучавам, ваше величество. Вие сте много по-мъдър от мен.
— Всичко това съм го чувал преди — казва той раздразнено. — И преди съм имал съпруги, които мислеха, че знаят по-добре от мен.
Поруменявам.
— Сигурна съм, че нито една не ви е обичала толкова много, колкото ви обичам аз — прошепвам, навеждам се и го целувам по бузата.
Поколебавам се заради миризмата му: вонята на гниещия му крак, като разлагащо се месо, сладникавият противен мирис на стара пот по стара кожа, лошият дъх от устата му, подутият му от запека и газовете корем. Сдържам дъха си и облягам хладната си буза на горещото му влажно лице.
— Бог да ви благослови, ваше величество, милорд съпруже — казвам нежно. — И да ви дари с лека нощ.
— Лека нощ, Катрин Пар — казва той, изричайки хапливо думите. — Не смятате ли за странно, че всяка една от вашите предшественички наричаше себе си с името си: кралица Катерина или кралица Ан, или — Бог да я благослови — кралица Джейн? Но вие наричате себе си Катрин Пар. Подписвате се „кралица Катрин, К. П.“ „П“ като „Пар“.
Толкова съм изненадана от този нелеп укор, че отвръщам, преди да успея да помисля.
— Аз съм това, което съм — казвам. — Аз съм Катрин Пар. Аз съм дъщеря на баща си, образована от майка си. Как иначе би трябвало да се наричам освен с името си?
Той хвърля поглед през стаята към Стивън Гардинър — който използва името и титлата си, без да бъде упрекван за това — и двамата си кимват, сякаш съм разкрила нещо, което отдавна са подозирали.
— Какво лошо може да има в това? — питам настойчиво.
Той дори не ми отговаря: отпраща ме с махване на ръка.
Когато се събуждам на сутринта, в личните ми покои пред спалнята ми е странно тихо. Обикновено се дочува приглушеният успокояващ шум от пристигането на дамите ми за деня, а после — потропването по вратата от камериерката за деня, която внася горещата вода. Докато ставам и мия лицето и ръцете си в златен леген с топла вода, дамите носят роклите ми, извадени от гардероба на кралицата, за да избера какво ще облека, и ръкавите, корсажа, шапчицата и накитите. Предлагат ми нещо за ядене; но аз отказвам да вкуся каквото и да е или да пия, докато не сме били на литургия, защото съм несигурна, както са несигурни всички сега, дали трябва да постим преди литургия, или не. Постенето преди литургия може да се счита за безсмислен ритуал, но Гардинър може да го е възстановил в двора като свята традиция. Не съм сигурна. Ето колко нелепи са станали времената, щом аз — една кралица в собствените си покои, — не знам дали мога да изям едно хлебче или не. Нелепо е.