— Това е ужасно — казвам тихо. — Отказах се от собствените си желания — усещам остро като нож пулсиране на страст в корема, когато си помислям за желанията си, — а сега ти, родната ми сестра, ми даваш да пия отрова.
Тя обляга топлата си буза на моята.
— Трябва да живееш — казва със сдържана пламенност. — Понякога в двора една жена трябва да направи всичко възможно, за да оцелее. Всичко. Трябва да оцелееш.
В Лондон има чума и кралят постановява, че венчавката ни ще бъде скромна и в тесен кръг, без тълпи от простолюдието, които може да пренасят зарази. Няма да се състои с пищна церемониалност в абатството, от фонтаните няма да се лее вино, хората няма да пекат волове и да танцуват по улиците. Трябва да вземат отвари и да си стоят по домовете, и на никого не е позволено да идва от заразения с чума град до чистата река и зелените ливади около Хамптън Корт.
Тази моя сватба, трета поред за мен, ще се състои в параклиса на кралицата, малко, красиво обзаведено помещение до покоите на кралицата. Напомням си, че това ще бъде личният ми параклис, точно до работния ми кабинет, където ще мога да размишлявам и да се моля насаме, когато всичко това свърши. Щом изрека обетите си, същата тази стая — и всички други от страната, където се намират покоите на кралицата — ще бъдат мои, предназначени само за мен.
Помещението е претъпкано, и придворните отстъпват назад с тътрене на крака, когато влизам, облечена в новата си рокля и тръгвам бавно към краля. Той стои, човек-планина, колкото висок, толкова и широк, пред олтара, който пламти в ярка светлина: горещи бели восъчни свещи в разклоняващи се златни канделабри върху украсена със скъпоценни камъни олтарна покривка, златни и сребърни кани, бокали, дарохранителници, блюда, и, извисяващо се над всичко това, голямо златно разпятие, инкрустирано с диаманти. Всички съкровища, плячкосани от най-големите храмове на кралството, тихомълком са стигнали до ръцете на краля и сега сияят като езически жертвени дарове на олтара, притискат разтворените страници на английската Библия, задушават семплата обстановка на параклиса, а малката стая заприличва повече на съкровищница, отколкото на място за богослужение.
Ръката ми се губи в голямата, запотена длан на краля. Пред нас епископ Стивън Гардинър разтваря богослужебната книга и чете брачните обети с невъзмутимия тон на човек, който е посрещал и изпращал кралици, и тихомълком е подобрил собственото си положение. Епископът беше приятел на втория ми съпруг, лорд Латимър, и споделяше убеждението му, че манастирите трябва да служат на паството си, че църквата не трябва да променя нищо друго, освен този, който я оглавява, че богатството на параклисите и абатствата изобщо не е бивало да бъде ограбвано от алчни новоиздигнали се мъже, и че сега страната е по-бедна, след като е изхвърлила свещениците и монахините по пазарните площади и е разрушила светите параклиси.
Службата се води на обикновен английски, но тържествената проповед е на латински, сякаш кралят и неговият епископ искат да напомнят на всички, че Бог говори на латински, и бедните и необразованите, и почти всички жени, никога няма да Го разберат.
Зад краля, в усмихнатото множество, са най-приближените му приятели и придворни. Едуард Сиймор, по-възрастният брат на Томас (който никога няма да узнае, че понякога търся в тъмните му очи семейна прилика с мъжа, когото обичам), съпругът на Нан, Уилям Хърбърт, застанал заедно с Антъни Браун и Томас Хенийдж. Зад мен са дворцовите дами. Първи сред тях са дъщерите на краля, лейди Мери и лейди Елизабет, и племенницата му лейди Маргарет Дъглас. Зад тях трите са сестра ми, Нан, Катрин Брандън и Джейн Дъдли. Другите лица се сливат; горещо е и стаята е претъпкана. Кралят изревава гръмко обета си, сякаш е херолдът, който възвестява триумф. Аз изричам думите си ясно, със спокоен глас, и после всичко свършва, той се обръща към мен, а потното му лице сияе. Навежда се към мен, и, сред вълна от аплодисменти, целува булката.
Устата му е като малка мида, мокра и любопитна, слюнката му — обагрена в тъмен цвят от прогнилите му зъби. Мирише на разлагаща се храна. Пуска ме, и острите му, малки очи оглеждат изпитателно лицето ми, за да видят реакцията ми. Аз свеждам очи, сякаш съм завладяна от страст, и успявам да се усмихна и да хвърля към него свенлив поглед, като момиче. Не е по-лошо, отколкото си мислех, че ще бъде, а така или иначе ще трябва да свикна с това.
Епископ Гардинър целува ръцете ми, покланя се ниско на краля, поднася поздравления, и всички се устремяват напред, изпълнени с радост, че всичко е свършило. Катрин Брандън, чиято дяволита хубост ѝ осигурява опасно голяма благосклонност от страна на краля, сипе особено сърдечни хвалебствия за сватбата и за щастието, на което със сигурност ще се радваме. Съпругът ѝ, Чарлс Брандън, стои зад прелестната си млада съпруга и намига на краля — като едно старо куче на друго. Кралят отпраща всички настрана и ми предлага ръката си, за да можем да излезем начело от стаята и да се отправим на вечеря.