След службата в параклиса закусваме в голямата зала, придворните са унили и потиснати: мъжете разговарят тихо помежду си и всички хвърлят погледи към мен, за да видят как приемам отсъствието на сестра си, на другите си две изчезнали дами. Усмихвам се, сякаш съм напълно несмутена. Свеждам глава за благодарствената молитва, докато капеланът на краля я чете на латински. Хапвам малко месо, малко хляб, отпивам ейл, имитирам апетит, сякаш не ми призлява от страх. Усмихвам се на дамите си и хвърлям поглед към масата на семейство Сиймор. Копнея да видя Томас, сякаш той е кораб със свити платна, който чака на някой кей, готов да отплава към безопасността. Жадувам да го видя, сякаш дори видът му ще ми донесе безопасност. Но той не е тук, не го очаквам и не мога да го повикам.
Обръщам се към Катрин Брандън, най-старшата от дамите ми на закуска:
— Ваше благородие, бихте ли попитали дали негово величество кралят е достатъчно добре, за да ме приеме тази сутрин?
Тя става от масата, без да каже нито дума. Всички я проследяваме как минава през голямата зала; всички се молим тя да се върне с покана да посетя покоите на краля, и да открием, че внезапно отново се ползваме с изменчивото му благоволение. Но тя не се бави дълго.
— Негово величество страда от раната на крака си — тя говори спокойно, но лицето ѝ е побеляло. — Лекарят му е при него, той си почива. Казва, че ще ви повика по-късно, и че ви желае много хубав ден.
Всички го чуват. Това е като гръмко изсвирване на ловни рогове. Сезонът за преследване на еретиците в двора е открит и всеки знае, че най-важната жертва, онази, чиято глава е оценена най-високо, съм аз.
Усмихвам се.
— Тогава ще отидем в покоите ми за час-два, а по-късно ще излезем на езда — обръщам се към началника на конницата си. — Всички ще яздим — казвам.
Той се покланя и ми подава ръка, докато слизам от подиума и тръгвам през безмълвно кланящите се придворни. Усмихвам се и кимам наляво и надясно. Никой няма да каже, че изглеждам уплашена.
Когато стигаме в покоите ми, Нан, Мод Лейн и Елизабет Тирит са там и ни чакат да се върнем от закуска. Нан се е настанила на любимото си място на пейката в прозоречната ниша, със сгънати в скута ръце, самото олицетворение на женско търпение. Нещо в силно скованата ѝ поза ми подсказва, че макар да се е върнала, не е в безопасност. Влизам в стаята и се възпирам да изтичам към нея. Не се хвърлям в прегръдките ѝ. Заставам в средата на стаята и изричам много ясно, така че всички да могат да ме чуят, и всеки, на когото е възложено да докладва на шпионите на Тайния съвет, да може да направи съобщението си.
— Лейди Хърбърт, сестро. Радвам се да видя, че сте се завърнали при нас. Бях изненадана и обезпокоена да науча, че сте давали обяснения пред Тайния съвет. Няма да търпя ерес и нелоялност в покоите си.
— Абсолютно никакви — казва Нан без потрепване в гласа, без следа от каквото и да било изражение върху вцепененото си лице. — Тук няма ерес и никога не е имало. Членовете на съвета разпитаха мен и две от дамите ви и се убедиха, че не сме казали или написали нещо, било то във ваше присъствие или в отсъствието ви, което би могло да се тълкува като ерес.
Поколебавам се. Не мога да преценя какво още може да бъде казано пред слушащите придворни.
— Значи имената ви са чисти, а обвиненията срещу вас снети?
— Да — казва тя, а другите две кимват. — Напълно.
— Много добре — казвам. — Ще си сменя роклята и всички можем да излезем на езда. Можете да ми помогнете.
Влизаме в стаята ми заедно, Катрин Брандън също влиза, и в мига, в който вратата се затваря зад нас, се вкопчваме една в друга.
— Нан! Нан!
Тя ме прегръща с ожесточена сила, сякаш отново сме малки момичета в Кендал и е трябвало да ми попречи да скоча от някое дърво в овощната градина.
— О, Кат! О, Кат!
— Какво те питаха? Цяла нощ ли те държаха будна?
— Шшт, тихо — казва тя. — Тихо.
Откривам, че се давя в изплашени хлипове, слагам ръка на гърлото си и се отдръпвам от прегръдката на Нан.
— Добре съм — казвам. — Няма да плача. Няма да изляза там със зачервени очи. Не искам никой да види…
— Добре си — иска да се увери тя. Внимателно измъква кърпичка от ръкава си и докосва мокрите ми очи, а после попива и своите. — Никой не трябва да помисли, че си разстроена.
— Какво ти казаха?
— Разпитвали са Ан Аскю — казва тя без заобикалки. — Изтезавали са я.
Толкова съм ужасена, че не мога да говоря.
— Изтезавали са я? Дъщерята на един благородник? Нан, не може да са го направили!