— Обезумели са. Упълномощени са от краля да я разпитват. Казал им е, че могат да я изведат от затвора Нюгейт и да я сплашат, за да признае, но те я отвели в Тауър и я разпъвали на дибата.
В ума ми възкръсват ужасните картини от съня ми. Жената с обърнатите навън стъпала, с кухини на мястото на раменете.
— Не го казвай.
— Страхувам се, че е вярно. Мисля, че сигурно са ѝ показали дибата, а после смелостта ѝ ги е разярила и не са могли да устоят на гнева си. Когато отказала да признае, те продължили отново и отново; не можели да се спрат. Комендантът на Тауър бил толкова отвратен, че ги оставил и съобщил на краля. Каза, че свалили жакетите си в стаята за изтезания и лично разпъвали Ан на дибата. Избутали палача, за да го направят сами. Един до главата ѝ, един до краката, завъртели колелата. Не искали палачът да го прави, не им било достатъчно да гледат, искали те да ѝ причинят болка. Когато кралят научи това от коменданта, им заповяда да спрат.
— Помилвал я е? Наредил е да я освободят?
— Не и той — казва тя горчиво. — Казал само, че не могат да я разпъват на дибата. Но, Кат, докато комендантът се върне в Тауър, те вече я бяха измъчвали цяла нощ. Продължили, докато комендантът потеглял да се срещне с краля. Не спрели, докато не се върнал и не им казал.
За миг оставам безмълвна.
— Часове?
— Сигурно са били часове. Тя никога повече няма да ходи. Сигурно всички кости на стъпалата и китките ѝ са счупени, раменете, коленете и бедрата ѝ сигурно са изкълчени. Сигурно са счупили гръбнака ѝ или са го разместили.
Отново виждам образа от съня си, на жената, с китки, измъкнати от горната част на ръцете, с ръце, разместени при лактите, уродливата кухина на мястото на раменете ѝ, странната ѝ поза, докато се опитва да удържи изкълчения си врат. Почти не мога да говоря.
— Но сега са я освободили?
— Не. Свалили я от дибата и я хвърлили на пода в килията.
— Още е там? В Тауър? С ръце и крака, изтръгнати от ставите?
Нан кимва, гледайки ме безизразно.
— Кои са били? — процеждам. — Кажи ми имената им.
— Не знам със сигурност. Единият е бил Ричард Рич. И Ризли.
— Лорд канцлерът на Англия е разпъвал жена на дибата в Тауър? Със собствените си ръце?
Тя само кимва при вида на ужасеното ми лице.
— Да не би да е полудял? Да не би всички да са полудели?
— Сигурно е така.
— Никога досега жена не е била разпъвана на дибата! Не и жена от добро потекло!
— Били са твърдо решени да узнаят.
— Интересувала ги е вярата ѝ?
— Не, тя говори по този въпрос напълно охотно. Знаеха всичко за убежденията ѝ, всичко, което им беше нужно. Достатъчно, за да я признаят десетократно за виновна. Да им прости Господ, Господ да ни е на помощ, искали са да узнаят нещо за теб. Разпъвали са я на дибата, за да я накарат да назове теб.
И двете млъкваме, и макар да се срамувам, трябва да задам следващия си въпрос:
— Знаеш ли какво е казала? Дали ни е назовала като еретички? Назовала ли е мен? Говорила ли е за книгите ми? Сигурно го е сторила. Никой не би могъл да издържи това. Сигурно го е сторила.
Усмивката на Нан е в контраст със зачервените ѝ очи. Това е старата усмивка на упорит кураж, с която се усмихват всички жени, преживели тежки нощи и оцелели от тях, без да предадат някого или да бъдат предадени.
— Не. Не може да го е направила. Защото нали виждаш, освободиха ни. Бяхме там, когато комендантът дойде от Лондон и каза какво правят. Отведоха го при краля, но вратата между залата на съвета и личните покои беше открехната и чувахме как негово величество реве гръмко към тях. После те излязоха и ни разпитваха още. Сигурно са се надявали, че ще ни издаде или че ние ще издадем нея — че поне една от нас ще назове името ти. Но тя не проговори, и ние не казахме нищо, и тогава ни освободиха. Осакатиха я, Бог да ѝ е на помощ. Почти я разкъсаха, но тя не каза името ти.
Надавам хлип, подобен на кашлица, а после притихвам.
— Трябва да ѝ изпратим лекар — казвам. — Храна и напитки, да ѝ осигурим някакви удобства. Трябва да издействаме да я освободят.
— Не можем — казва Нан с дълга, разтърсваща въздишка. — Мислех си го. Но тя е изтърпяла всичко това, за да отрече близостта си с нас. Не можем сами да се уличим в престъпление. Трябва да я оставим сама.
— Тя сигурно страда ужасно!
— Нека да се погрижим да си е струвало.
— За Бога, Нан! Тайният съвет ще я освободи ли?
— Не знам. Мисля…
На вратата на спалнята се потропва леко. Катрин Брандън възкликва раздразнено и я открехва. Чуваме я как казва: „Да, какво има?“ и как после неохотно я отваря по-широко.
— Доктор Уенди е — казва тя. — Настоява.
Закръглената фигура на лекаря се появява на прага.