— Какво има? — питам настоятелно. — Да не би кралят да е болен?
Той изчаква Катрин да затвори вратата, после свежда глава над ръката ми и казва:
— Трябва да разговарям поверително с вас.
— Доктор Уенди, сега не е моментът. Разстроена съм…
— Спешно е.
Кимвам на Катрин и Нан да отстъпят назад към прага.
— Можете да говорите.
Той измъква от жакета си лист хартия.
— Има по-ужасни неща от това, което знаете — казва. — По-ужасни от това, което знаят тези дами. Лично кралят ми го съобщи току-що. Много съжалявам. Толкова съжалявам, задето се налага да ви съобщя. Той издаде заповед за ареста ви. Това е препис.
Сега, когато се случи, сега, когато възможно най-лошото вече се случи, не викам и не плача. Напълно неподвижна съм.
— Кралят е заповядал да бъда арестувана?
— Съжалявам да ви го съобщя — казва той сдържано.
Протягам ръка и той ми подава листа. Движим се бавно, сякаш сме в някакъв сън. Представям си Ан Аскю, разпъната на дибата. Представям си как Ан Болейн сваля перленото си колие пред френския палач. Мисля си за Кити Хауард, която моли да донесат дръвника в стаята ѝ, за да може да се упражнява как да положи главата си. Мисля си, че аз също ще трябва да намеря кураж да умра с достойнство. Не съм сигурна, че ще успея. Мисля си, че твърде пламенно копнея за живот, мисля си, че съм твърде млада, мисля си, че твърде много искам да живея. Мисля си, че искам Томас Сиймор. Искам живот с него. Искам утрешен ден.
Невиждащо разгъвам листа. Виждам разкривения подпис на Хенри, който съм виждала безброй пъти. Това несъмнено е почеркът на моя съпруг. Над него, написана с друг почерк, почерка на писар, е заповедта за ареста ми. Вярно е. Ето я. Ето я най-сетне. Собственият ми съпруг нарежда да бъда арестувана по обвинение в ерес. Собственият ми съпруг е подписал заповедта.
Чудовищността на това почти ме смазва. Той не иска да ме изпрати обратно във вдовишко забвение — макар че би могъл да направи това; има властта да го стори. Би могъл да ме отпрати от двора, аз няма да имам какво друго да направя, освен да се подчиня. Би могъл да се отнесе към мен както към Ана от Клев и да ми нареди да живея другаде и аз ще бъда длъжна да замина. Би могъл да направи това, той е глава на църквата, може да отсъжда кои бракове са валидни и кои следва да бъдат разтрогнати. Постъпи така с Катерина Арагонска, въпреки че тя беше принцеса на Испания и лично папата каза, че това не може да бъде направено; но Хенри го направи.
Но той не иска да ме изпрати далече от очите си или да ме прогони от дворците си; не иска да предам обратно накитите и да върна роклите на другите кралици; не иска да напусна децата му и да бъда забравена от тях. Не е достатъчно да се откажа от регентството и да изгубя властта си. Това не му е достатъчно. Той иска да ме види мъртва. Единствената причина да ме обвини в престъпление, за което се полага смъртна присъда, е желанието да ме убие. Хенри, който е екзекутирал две съпруги и е чакал новини за смъртта на други две, сега иска да ме види мъртва като тях.
Не мога да разбера това. Не мога да проумея причината. Не мога да разбера защо не ме изпрати в изгнание, щом ме е намразил, след като ме обичаше толкова много. Но не е така. Той ме иска мъртва.
Обръщам се към Нан, която стои с побеляло лице до вратата заедно с Катрин.
— Виж това — казвам зашеметено. — Нан, виж какво е направил сега. Виж какво иска да ми причини — подавам ѝ листа.
Тя го прочита безмълвно; опитва се да проговори, но устата ѝ се отваря и затваря и тя не казва нищо. Катрин измъква листа от отмалелите ѝ ръце и го прочита безмълвно, а после вдига очи и ме поглежда.
— Това е работа на Гардинър — казва Катрин след дълго мълчание.
Доктор Уенди кимва.
— Той ви посочи като предателка и еретичка — казва. — Каза, че сте змия в пазвата на краля.
— Значи не е достатъчно, че съм Ева, майката на всички грехове, а сега трябва да бъда и змията? — питам ожесточено.
Доктор Уенди кимва.
— Не разполага с доказателства! — заявявам.
— Не им трябват доказателства — доктор Уенди изтъква очевидното. — Епископ Гардинър казва, че религията, за която се застъпвате, отрича лордовете, отрича кралете и казва, че всички хора са равни. Казва, че вярата ви е равносилна на метеж.
— Не съм направила нищо, за да заслужа смърт — казвам. Чувам как гласът ми потреперва и стисвам устни.
— Никой от другите не беше направил нищо — казва Катрин.
— Епископът каза, че по закон всеки, който говори като вас, би заслужавал смърт. Това бяха точните му думи.
— Кога идват? — прекъсва го Нан.
— Да идват ли?
Не я разбирам.
— Да я арестуват? — пита тя лекаря. — Какъв е планът? Кога ще дойдат? И къде ще я заведат?