— Разбирам — казвам, макар че едва успявам да говоря.
Той доближава още камшика, после го тиква в лицето ми и казва:
— Погледни.
Вдигам глава и поглеждам камшика.
— Целуни го — нарежда той.
Не успявам да възпра трепването си:
— Какво?
— Целуни камшика. Като знак, че приемаш наказанието си. Като добро дете. Целуни камшика.
За момент го гледам вцепенено, питам се дали мога да не изпълня нареждането му. Той отвръща на погледа ми, напълно спокоен. Само аленият цвят на лицето му и учестеното му дишане разкриват, че е възбуден. Леко приближава камшика към устните ми и казва:
— Хайде, направи го.
Присвивам устни. Той поднася преплетения кожен ремък към устата ми. Целувам го. Доближава по-дебелата кожена основа към лицето ми. Целувам я. Той поднася стиснатия си юмрук с дръжката в него пред устата ми и аз целувам и дебелите му пръсти. После, без да промени изражението си, той вдига камшика зад мен, и го стоварва силно върху задника ми.
Извиквам и се дръпвам, но той държи здраво ръката ми над лакътя и ме удря отново. Три пъти чувам свистенето, а после усещам удара, когато се стоварва, и болката е наистина ужасна. Очите ми са плувнали в горещи сълзи, когато той поднася отново камшика към лицето ми и прошепва:
— Целуни го, Катрин, и кажи, че си се научила на съпружеско покорство.
В устата ми има кръв от прехапаната ми устна. Тя горчи като отрова. Чувствам как горещите сълзи рукват по бузите ми и не успявам да сподавя едно леко ридание. Той размахва пръчката пред мен и аз я целувам, както заповядва.
— Кажи го — напомня ми.
— Научих се на съпружеско покорство — повтарям.
— Кажи: „благодаря, милорд съпруже“.
— Благодаря ви, милорд съпруже.
Той мълчи. Сподавено си поемам дъх. Чувствам как гърдите ми се надигат бурно от риданията. Предполагам, че наказанието ми е приключило, и смъквам роклята си. Бедрата ми са зачервени и парят и се страхувам, че кървят и бялата ми ленена долна риза ще се изцапа.
— Има и още — казва той с копринен гласец, като ме задържа на длани и колене. Чакам.
Отмята назад завивките на леглото си и виждам, че, сякаш в чудовищна ерекция, той носи завързано отпред на тлъстия си гол корем коприненото парче плат с цвят на слонова кост от портрета. То е гротескна гледка, огромно върху гниещия му корем, щръкнало нагоре извън чаршафите, украсено с бродерия от сребърна нишка и обшито с перли.
— Целуни и това — казва той.
Волята ми наистина е пречупена. Изтривам сълзите от очите си с опакото на ръката си и усещам как сополи се размазват по лицето ми. Дори това съм готова да направя заради собствената си безопасност.
Той слага ръка върху него и го гали, сякаш това може да му достави наслада. Изкикотва се.
— Длъжна си — казва просто.
Кимвам. Знам, че съм длъжна. Навеждам глава и опирам устни в инкрустираното връхче. Само с един жесток жест той хваща в шепа косата ми и натиска тила ми, така че лицето ми е притиснато към него, украсата се блъсва в зъбите ми, а перлите ожулват устните ми. Не се отдръпвам от болката. Задържам лицето си неподвижно, докато той отново и отново блъска устата ми в пародия на груба целувка, докато устата ми се натъртва от скъпоценните камъни и бродерията, а устните ми се разкървавяват.
Той е изтощен, със зачервено и потно лице. Парчето плат с цвят на слонова кост е изцапано с кръвта ми, сякаш е дефлорирал девица, докато го е носел. Отпуска се назад на възглавниците си и въздъхва, сякаш е дълбоко удовлетворен.
— Можеш да си вървиш.
Много е късно, когато излизам от спалнята на краля и тихо затварям вратата зад себе си. Вдървено прекосявам личния кабинет на краля и влизам в залата за аудиенции, където чакат пажовете му.
— Влизайте — казвам им, прикривайки с ръка натъртената си уста. — Кралят иска питие и малко храна.
Нан и Мод Лейн се изправят от местата си до огнището. Двойните врати между личния кабинет и спалнята са заглушили вика ми, но Нан веднага се досеща, че нещо не е наред.
— Какво ти е направил? — пита тя, като оглежда побелялото ми лице, обхващайки с поглед натъртването и петното кръв на устата ми.
— Всичко е наред — казвам.
Мълчаливо тръгваме към онзи край на двореца, в който са покоите на кралицата: знам, че походката ми е тромава, усещам как ленената ми нощница прилепва към отоците от камшика. Минавам през уединените галерии и влизам в спалнята си. Мод прави реверанс и затваря вратата на спалнята. Нан развързва връзките на роклята ми.
— Не викай никого — казвам. — Ще спя по бельо. Утре ще се измия.
— Вонята от раната му се е просмукала в бельото ти — предупреждава ме Нан.