— Как смеете да пристигате тук и да разстройвате съпругата ми?
— Но заповедта? Ваше величество! Вашата кралска заповед?
— Как се осмелявате да ѝ покажете подобно нещо? Жена, заклела се да брани интересите ми, която няма друг ум, освен моя ум, която няма друга мисъл, освен моята мисъл, чието тяло е под моя власт, чиято безсмъртна душа е поверена на грижите ми? Моята съпруга? Моята обична съпруга?
— Но вие казахте, че тя трябва да…
— Да не се опитвате да кажете, че бих наредил да арестуват собствената ми съпруга?
— Не! — казва припряно Ризли. — Не, разбира се, че не, ваше величество, не.
— Махайте се от очите ми — изкрещява му Хенри, сякаш подобна нелоялност го е докарала до лудост. — Не мога да ви понасям! Не искам да ви виждам никога вече!
— Но, ваше величество…
— Вървете!
Ризли се покланя до земята и излиза, препъвайки се, заднешком, през градинската порта. Стражите излизат забързано и хукват след него, пробивайки си път вън от огряната от слънцето градина, отчаяно копнеещи да се махнат далече от разярения крал. Хенри изчаква, докато всички излязат и портата се затваря с трясък, а стражът, застанал отвън, застава с гръб към нас. Едва когато отново настъпва тишина и спокойствие, кралят се обръща към мен.
Смее се толкова силно, че не може да говори. За момент се опасявам, че е получил пристъп. Сълзите се процеждат под изпръхналите му клепачи и се стичат по потните му бузи. Опасно зачервен е, и докато се държи за тресящия се корем, се задъхва и се мъчи да си поеме въздух. Минават дълги минути, докато се киска дрезгаво, преди да успее да се овладее. Отваря малките си очи и избърсва мокрите си бузи.
— Господи — казва той. — Господи!
Вижда ме застанала пред него, все още застинала от шок, и дамите ми, с вцепенени изражения, застанали в очакване.
— Какво е заглавието на пиесата, Кейт? — пита той задъхано, все още през смях.
Поклащам глава.
— Не се досещаш ти, която си толкова умна? Толкова начетена? Какво е заглавието на моята пиеса?
— Ваше величество, не мога да отгатна.
— „Укротяването на кралицата“! — изкрещява той. — „Укротяването на кралицата“.
Задържам леката си усмивка. Поглеждам изпотеното му алено лице и слушам как избухналият му отново смях се понася над мен като пресипналия грак на гарваните в Тауър.
— Аз съм господарят на кучетата — казва той, след като смехът му секва рязко. — Наблюдавам всички ви. Насъсквам всички ви да се опитвате да прегризете взаимно гърлата си. Бедните псета. Бедната малка кучка.
Кралят остава в градината, докато сенките по гладката зелена трева се удължават, а птиците запяват в короните на дърветата. Лястовиците лъкатушат по завоите на реката, кръжат над собствените си сребристи отражения и се спускат към водата да пият. Придворните се прибират, след като са се забавлявали с игри и вървят бавно, като доволни деца с поруменели лица. Принцеса Елизабет вдига към мен усмихнато лице, аз виждам по носа ѝ разпръснати лунички като прах по мрамор и си помислям, че трябва да напомня на камериерката ѝ да се погрижи тя да носи шапчица против слънце винаги, когато излиза.
— Беше прекрасен ден — казва кралят доволно. — Сам Бог знае каква прекрасна страна е това.
— Благословени сме — съгласявам се тихо и той се усмихва, сякаш заслугата за лятото и за времето, и за слънцето, което се спуска над гладката като стъкло река, по някакъв начин е изцяло негова.
— Ще дойда на вечеря — казва той, — а след вечеря можеш да дойдеш в стаята ми и трябва да ми говориш за мислите си, Кейт. Харесва ми да научавам какво четеш и какво мислиш.
Разсмива се, когато вижда как внезапно пребледнявам.
— Ах, Кейт. Не е нужно да се боиш от нищо. Аз те научих на всичко, което трябва да знаеш, нали? Нали това, което четеш, са моите преводи? Ти си моята скъпа съпруга, нали? Нали сме приятели?
— Разбира се, разбира се — казвам. Покланям се, сякаш съм възхитена от поканата.
— И можеш да поискаш всичко от мен. Всякакъв малък подарък, всякаква малка услуга. Всичко, каквото ти се харесва, любима.
Поколебавам се, питайки се дали смея да проговоря за осакатената жена в Тауър, Ан Аскю, която очаква да узнае дали ще живее или ще умре. Той каза, че мога да поискам всичко от него, току-що каза, че не бива да се боя от нищо.
— Ваше величество, има едно дребно нещо — започвам. — Дреболия за вас, сигурна съм. Но за мен това би означавало да се изпълни най-съкровеното ми желание.
Той вдига ръка да ме спре.
— Скъпа моя, днес научихме, нали, че няма неща, дори най-дребни неща, които да се изпречат между съпруг и съпруга като нас? Най-голямото желание на вашето сърце би могло да бъде само най-голямото желание на моето. Нямаме нищо за обсъждане. Не е нужно да искаш нищо от мен. Ние сме като едно цяло.