— Става дума за приятел…
— Нямаш по-добър приятел от мен.
Разбирам го.
— Ние сме като едно цяло — повтарям сковано.
— Свято единство.
Свеждам глава.
— И любящо мълчание.
— Тя е мъртва — казва ми Нан рязко, докато решат косата ми преди вечеря. Движението на тежката четка през гъстата ми коса, някое и друго болезнено оскубване, сякаш са част от съобщението ѝ. Не вдигам ръка, за да възпра Сюзън, камериерката, да четка косата ми, сякаш съм кобила, която отива при жребеца. Главата ми се люшка ту на една страна, ту на друга от рязкото дърпане. Виждам лицето си в огледалото, бялата си кожа, наранените си очи, натъртената си уста. Главата ми, която се люшка насам-натам като на кимаща кукла.
— Кой е мъртъв?
Питам, но вече знам.
— Ан Аскю. Току-що получих вест от Лондон. Катрин Брандън е в лондонската си къща. Тя ми изпрати бележка. Убили са я тази сутрин.
Задавям се.
— Господ да им прости. Господ да ми прости. Дано Бог приеме душата ѝ на небето.
— Амин.
Правя знак на Сюзън да си върви, но Нан казва:
— Трябва да ти срешат косата и да ти закрепят шапчицата. Трябва да отидеш на вечеря. Каквото и да се е случило.
— Как бих могла? — питам простичко.
— Можеш, защото тя умря, без нито веднъж да спомене името ти. Прие заради теб изтезанията на дибата и прие смъртта заради теб, за да можеш да отидеш на вечеря и, когато отново ти се предостави възможност, да можеш да защитиш реформата на църквата. Тя знаеше, че трябва да бъдеш свободна да говориш с краля, дори ако всички ние, останалите, загинем. Дори ако изгубиш всички ни, един по един. Дори да си последната останала, трябва да спасиш реформата в Англия. Или тя ще е загинала напразно.
Виждам в огледалото ужасеното лице на Сюзън зад моето.
— Всичко е наред — казвам ѝ. — Не е нужно да знаете.
— Но ти си длъжна — казва ми Нан. — Ан умря, без да признае, че е познавала която и да е от нас, за да сме свободни да мислим, говорим и пишем. За да носиш факела на просвещението.
— Страдала е.
Това не е въпрос. Била е в стаята за изтезания на Тауър, сама с трима мъже. Никоя жена не е била там преди.
— Бог да има милост над душата ѝ. Осакатили тялото ѝ толкова лошо, че не могла да отиде до кладата. Джон Ласълс, Никълъс Белениан и Джон Адамс били изгорени по същото време, но те отишли сами до кладите си. Единствено тя е била изтезавана преди това. Стражите трябвало да я пренесат, завързана за стол. Казаха, че стъпалата ѝ били обърнати навътре, сякаш наопаки, а раменете и лактите ѝ били напълно изтръгнати от ставите. Гръбнакът ѝ бил разместен.
Свеждам глава и закривам очите си с ръце.
— Господ да приеме душата ѝ.
— Амин — казва Нан. — Пристигнал кралски пратеник да ѝ предложи помилване, докато я завързвали със стола към кладата.
— О, Нан! Можела ли е да се отрече?
— Искали единствено името ти. Били готови да я свалят, ако кажела името ти.
— О, да ми прости Господ!
— Изслушала проповедта на свещеника, преди да доближат факлите, за да подпалят огъня, и казала: „Амин“ едва когато преценила, че е съгласна с него.
— Нан, трябваше да направя нещо повече.
— Не можеше да направиш нищо повече. Наистина, нямаше нищо повече, което някой от нас би могъл да направи. Ако беше искала да се спаси от смъртта, тя е можела да им каже онова, което са искали да чуят. Бяха ѝ казали съвсем ясно какво да бъде то.
— Само името ми?
— Всичко това беше сторено само за да могат да те уличат като еретичка пред краля и да те убият.
— И затова я изгориха?
Това сигурно е ужасна смърт: да бъдеш завързан за клада със струпани около краката подпалки, мирисът на дим, докато пламъците обхващат дървата, гледката на близките и на молещите се приятели, която се замъглява, когато димът се издига, а после ужасният пукот, когато косата ти се подпалва, а после полата ти започва да тлее, а после болката — спирам, за да разтрия очи — не мога да си представя болката ѝ, когато роклята се подпалва, докато ръкавите разнасят пламъците към ръцете, към раменете, към изящната ѝ бяла шия.
— Катрин Брандън ѝ изпратила кесия барут и тя я носела, скрита в роклята си. Когато пламъците лумнали, барутът ѝ пръснал главата. Не се е наложило да страда дълго.
— Това ли е всичко, което можехме да направим за нея? Това ли беше най-доброто, което можахме да сторим?
— Да.
— Но е била принудена да им позволи да завържат счупените ѝ ръце и крака за стола, трябвало е да носи кесия с барут на изкълчения си врат?