— Странно, но аз се чувствам безсилна — казвам.
— Трябва да използвате това, с което разполагате — казва той: съветът на един почтен мъж към блудницата, както е било от незапомнени времена. — Трябва да използвате това, което ви е предоставено.
Много внимавам да не изрека дори една дума, която би прозвучала на краля като предизвикателство. Моля го да обясни какво мисли за значението на чистилището и проявявам интерес, когато ми казва, че в Библията няма доказателство за такова състояние и че теорията за чистилището е била създадена от църквата единствено за да финансира параклисите, в които се отслужват литургии за душите на мъртвите. Слушам с изражението на любопитен и жаден за знания ученик, докато той представя за обсъждане неща, които съм си мислила още откакто започнах да изучавам библейски текстове. Сега той хвърля поглед в книги, които съм чела, а после съм ги скрила заради собствената си безопасност и споделя с мен нещата, които го впечатляват, сякаш са огромна новост и би трябвало да ги науча от него. Малката лейди Джейн Грей е запозната с тези мнения, принцеса Елизабет ги е чела; лично аз им ги преподавах. Но сега седя до краля и възклицавам, когато описва неща, които са стряскащо очевидни, възхищавам се на това, че е открил нещо общоизвестно и отбелязвам колко е прозорлив.
— Ще освободя мъжете, задържани по обвинения в ерес — казва ми той. — Човек не бива да бъде хвърлян в затвора, задето е постъпил в съгласие със съвестта си, не и ако разсъждава почтително и задълбочено.
Безмълвно кимвам, сякаш зашеметена от проницателността на краля.
— Сигурно ще се зарадваш да узнаеш, че проповедник като Хю Латимър може да бъде свободен да говори отново? — подтиква ме Хенри. — Той проповядваше в покоите ви, нали? Можеш да подновиш следобедните проповеди.
Отговарям с педантична предпазливост:
— Бих се радвала да узная, че невинни хора са на свобода. Ваше величество е милостив и отсъжда внимателно и справедливо.
— Ще подновиш ли следобедните проповеди в покоите си?
Не зная какво иска да чуе, а съм твърдо решена да казвам само каквото иска да чуе.
— Ако това е желанието ви. Бих искала да слушам проповедниците, за да мога да разбирам мислите на ваше величество. Изучаването на писанията на отците на църквата ми помага да следя сложната ви мисъл.
— Знаеш ли какъв беше девизът на Джейн Сиймор? — пита внезапно той.
Изчервявам се.
— Да, ваше величество.
— Какъв беше?
— Мисля, че беше: „Обречена да служи и да се покорява.“
Внезапно той надава гръмък, стряскащ смях, като отваря уста и показва жълтите си зъби и обложения си език.
— Кажи го пак! Кажи го!
— „Обречена да служи и да се покорява.“
Той се засмива, но тонът му изобщо не е весел. Старая се да се усмихвам така, сякаш съм готова да се развеселя, но мисля твърде бавно, за да разбера шегата, сякаш аз, като глупава и невъзприемчива жена, не мога да имам чувство за хумор, но с радост се възхищавам на неговото остроумие.
Адмиралът на Франция, Клод д’Анбо, който уговори условията на мира с Едуард Сиймор, идва в Хамптън Корт за пищен прием. Кралските деца, най-вече принц Едуард, трябва да го посрещнат. Кралят казва, че е уморен и ме моли да се уверя, че Едуард ще направи всичко, каквото трябва, и да запази достойнството на трона на Тюдорите. Едуард е само на осем години и се разкъсва между радостно вълнение и страх от ролята, която трябва да изпълни. Идва в покоите ми, преди да пристигне французинът, и ме пита какво точно предстои да се случи и какво точно се очаква от него. Той е толкова добросъвестен, изпълнен с такова тревожно старание да бъде точен, като малък астроном, че повиквам началника на конницата си и главния управител на домакинството си и върху голям лист хартия начертаваме план на градините. После, със старите оловни войници на Едуард от детската стая, представяме пристигането на френската делегация, и използваме малки кукли, които представят нас, отиващи да ги посрещнем.
Очакват се двеста френски благородници и целият Таен съвет и останалите придворни ще дойдат да ги посрещнат. Ще ги настаним в шатри от златен брокат в градините и ще построим временни банкетни зали за пиршествата. Начертаваме върху плана си това селце, после вземаме друг лист хартия и изреждаме десетте дни и всеки прием, лов, поетична драма, спортно развлечение или пиршество.
Принцеса Елизабет също е там, също и лейди Джейн, и ние се смеем и викаме да ни донесат шапчици и диадеми, и започваме разиграваме пристигането на французите. Едуард играе себе си, но всички ние, останалите, сме французи и придворни с големи шапки, правим преувеличени дълбоки поклони и произнасяме дълги речи, докато проваляме поетичната драма със смеха си и се налага отново да приемем истинските си образи.