Кимвам.
— Кажете ми.
— Насъсква едно куче срещу друго.
— Да. А когато някое от кучетата стане голямо и силно, какво прави той с него?
Щраква с пръсти, когато не отговарям.
— Оставя другите да го повалят — казвам неохотно.
— Разбира се.
За момент не казвам нищо.
— Това означава, че никога няма да имате велики мъже около себе си — отбелязвам. — Никакви сериозни и мислещи съветници, никой, когото да можете да уважавате. Никой, който остане при вас, не може да се издигне, докато ви служи. Никой не може да бъде възнаграден за вярност. Не можете да имате изпитани и доверени приятели.
— Вярно е — съгласява се той с мен. — Защото не искам нито един такъв човек. Имал съм такива хора в обкръжението си преди, когато бях млад, приятели, които обичах и мъже, които бяха блестящи мислители, които можеха да решат един проблем в мига, щом го чуеха. Ако бяхте видели Томас Улзи в разцвета му! Ако само познавахте Томас Мор! Томас Кромуел работеше по цяла нощ, всяка нощ — нищо никога не го спираше. Никога не се проваляше в нищо, с което се заемеше. Можех да му изложа някакъв проблем на вечеря, и той ми донасяше заповед за арест в параклиса преди закуска.
Той млъква рязко, малките му очи под розовите подпухнали клепачи поглеждат към вратата, сякаш приятелят му Томас Мор може да влезе всеки момент, със стоплено от усмивка замислено изражение, с шапка под мишница: обичта му към краля и неговото семейство беше най-голямата движеща сила на живота му, но нищо на света не беше по-силно от обичта му към Бог.
— Сега искам просто Никой — казва кралят студено. — Защото Никой не дава нищо даром, Никой не обича никого. Светът е пълен с хора, които преследват само собствените си амбиции и работят за собствените си каузи. Дори Томас Мор… — млъква рязко и изхлипва тихо, изпаднал в самосъжаление. — Той избра предаността към църквата пред обичта си към мен. Избра вярата пред самия си живот. Виждате ли? Никой не е верен до смърт. Ако някой ви каже друго, значи ви прави на глупачка. Никога повече няма да бъда глупак. Зная, че всеки усмихнат приятел е враг, всеки съветник преследва собствения си интерес. Всеки иска моето място, всеки иска моето богатство, всеки иска наследството ми.
Не мога да възразя срещу това силно огорчение.
— Но обичате децата си — казвам тихо.
Той хвърля поглед през стаята към принцеса Мери, която тихо разговаря със сър Антъни Дени в един ъгъл. Потърсва с поглед принцеса Елизабет и я вижда да надзърта нагоре към усмихнатото лице на Томас Сиймор.
— Не особено — казва, и гласът му е равен и студен като стъкло. — Кой е обичал мен като дете? Никой.
Младежът Хенри Хауард, най-скъпият приятел на покойния незаконен син на Хенри, изпраща умолително писмо до краля от затвора си в Тауър, напомняйки му, че двамата с Хенри Фицрой са били като братя, че са прекарвали заедно всеки ден, че са яздили и са плували и са се забавлявали и са писали поезия заедно, че всеки от двамата е бил най-скъп приятел за другия. Заклели се да си бъдат верни и той никога, никога не би заговорничил срещу бащата на най-добрия си приятел, който е бил и като негов баща.
Хенри ми подхвърля писмото.
— Но аз прочетох протокола от разпита му — казва. — Пресях показанията срещу него. Разучих герба му и чух какво е казал за мен.
Ако го оставя да изрежда прегрешенията му, той ще се разгневява все по-силно и по-силно. Ще вдигне пръст и ще го насочи към мен, ще ми говори така, сякаш аз съм виновният млад мъж. Той извлича огромна наслада от драматизирането на яростта си. Настройва се като актьор да играе ролята заради тръпката, която това му носи. Харесва му да усеща как сърцето му препуска от гняв; харесва схватката, дори ако тя е в празна стая, с пребледняла жена, която се опитва да го успокои.
— Но вие не се влияете от всичко това — казвам, опитвайки се да се позова на начетеността и критичния ум на Хенри, преди той да даде воля на гнева си. — Пресявате показанията, преглеждате ги внимателно. Нали не вярвате на всичко, което ви казват?
— Именно вие би трябвало да се страхувате от това, което ми казват! — възкликва той в пристъп на внезапно раздразнение. — Защото ако това вероломно псе, за което се застъпвате така сладко, беше постигнало своето, в Тауър щяхте да сте вие, а не той; а сестра му щеше да получи вашето място. Той е много повече ваш враг, Катрин, отколкото мой. Заговорничеше да наследи моята власт, но беше готов да убие вас.
— Щом е ваш враг, тогава е и мой — прошепвам. — Разбира се, ваше величество.
— Той беше готов да ви изпрати на смърт по скалъпено обвинение в ерес или държавна измяна — продължава кралят, пренебрегвайки факта, че върху заповедта щеше да стои неговият подпис. — И щеше да постави сестра си на вашето място. Щяхме да се сдобием с още една кралица от семейство Хауард. Още една от техните блудници щеше да бъде натикана в леглото ми! Какво мислите за това? Как можете да понесете да мислите за това?