— Било е погрешно от негова страна да се надява на това — отвръщам. — Баща ви и аз сме женени пред Бог. Би било грешно някой да ни раздели.
Тя се поколебава — чувала е достатъчно за майка си, за да знае, че Ан Болейн причини тъкмо това на първата съпруга на Хенри, а нейните родственици планираха да го причинят отново на шестата.
— Мислите ли, че беше справедливо той да умре? — пита ме тя.
Дори и заради Елизабет, с Джейн Грей, застанала толкова сериозна и безмълвна, заслушана зад нея, няма да рискувам да изразя мнение, което е различно от това на краля. Целунах камшика в знак на покорство. Изгубих гласа си. Аз съм покорна съпруга.
— Това, което баща ви, кралят, намира за най-добро, е правилното решение — казвам.
Тя ме поглежда: това будно, сериозно момиче.
— Ако сте съпруга, не можете ли да мислите самостоятелно?
— Можете да мислите самостоятелно — казвам предпазливо. — Но не трябва да говорите. Ако сте благоразумна, ще се съгласявате със съпруга си. Съпругът ви има власт над вас. Трябва да намерите начини да имате собствени мисли и да живеете свой собствен живот, без винаги да разказвате за това.
— Тогава по-добре да не се омъжвам — казва тя, без помен от усмивка. — Ако да бъдеш съпруга означава да се откажеш от собственото си мнение, по-добре никога да не се омъжвам.
Потупвам я по бузата и се опитвам да се засмея на това тринайсетгодишно момиче, отказващо се от брака.
— Може би сте права за сегашния свят — казвам. — Но светът се променя. Навярно докато станете достатъчно голяма да се омъжите, светът ще е готов да чуе гласа на една жена. Навярно тя няма да бъде принуждавана да дава обет за покорство в брачните си клетви. Навярно някой ден на жената ще бъде позволено едновременно да обича и да мисли.
Дворецът Хамптън Корт
Зимата на 1547 г.
Пратеникът пристига от Уайтхол с баржа, носеща се плавно надолу по течението на реката в среднощната тъмнина, управлявана толкова бързо, колкото гребците могат, срещу прииждащия прилив. Това е студено, влажно пътуване и стражите на входа на залата ми за аудиенции поемат наметалото му с капеща от него вода и разтварят широко вратите. Една от дамите ми, разбудена от блъскането по вратата на личния кабинет, влиза тичешком при мен да ми каже, че има спешно съобщение от Тайния съвет в Уайтхол, и дали ще го приема?
Мигновено ме обзема от страх — всеки в този двор се е научил да се бои от неочакваното почукване на вратата. Веднага се запитвам кой е в опасност, моментално се питам дали са дошли за мен. Намятам най-дебелия си зимен халат и излизам, с обувките си със златни токове на бос крак, до личния си кабинет, където чака един от хората на семейство Сиймор, пристъпващ от един влажен отпечатък от стъпка на друг, от него по пода капе дъждовна вода. Нан идва след мен, а придворните ми дами отварят вратите на стаите си и надзъртат навън с побелели лица в светлината на факлите. Една от тях се прекръства; виждам как Нан стисва зъби, опасявайки се от лоши новини.
Пратеникът коленичи пред мен и смъква шапката си.
— Ваше величество — казва той. Нещо в ужасеното му, потресено изражение, в начина, по който си поема дъх, сякаш за да произнесе добре заучена реч, късният час, нощната тъмнина, ме кара да изтръпна при мисълта за това, което се кани да каже. Поглеждам над рамото му да видя дали е дошъл отряд кралски телохранители да ме арестува. Питам се дали кралската баржа не се поклаща на кея, без светлини. Призовавам вътрешната си смелост, за да посрещна този момент. Навярно сега, тази вечер, най-после са дошли да ме отведат.
Той се изправя на крака:
— Ваше величество, съжалявам да ви съобщя, че негово величество кралят е мъртъв.
Значи най-сетне съм свободна. Свободна съм и съм жива. Когато сключих този брак преди почти четири години, не мислех, че ще настъпи денят, когато отново ще съм свободна и вдовица. Когато видях заповедта за ареста си в ръката на лекаря на краля, не мислех, че ще оцелея и седмица. Но оцелях. Надживях краля, който изостави две съпруги, остави една да умре при раждане, и уби други две. Предавайки любовта си, вярата си и приятелката си, оцелях. Оцелях, отказвайки се от волята, и гордостта, и начетеността си. Чувствам се като човек в град, над който е тегнала дългогодишна ужасна обсада: излизам от дома си и зачудено оглеждам разрушените стени, разбитата порта, опустошението на пазарния площад и сринатата църква, и въпреки това съм жива и невредима, въпреки че други са загинали; опасността ме е отминала. Спасила съм се, но съм видяла унищожението на всичко, което обичах.
Седя в прозоречната ниша на спалнята си и чакам да се зазори. Зад мен огънят догаря в решетката на огнището, но не позволявам да влязат да го разпалят, да донесат гореща вода или да ме облекат за деня. Ще остана будна през остатъка от нощта и ще си представям всички в Уайтхол като кучетата, с които ги сравняваше той, разкъсващи кралството, така че едната глутница да получи една изгода, а другата — друга. Разполагат със завещание, или във всеки случай, разполагат с нещо, което ще обявят за завещанието на краля, или поне ще скалъпят нещо, което могат да приемат като негово завещание, и то ще облагодетелства онези, които се доберат първи до трупа, сякаш това е резултатът от някакво надбягване, а не завещанието на един умиращ човек.