Нан чака с Джоан на вратата, която се отваря пред нас.
— Ела — казвам ѝ. — Мисля, че в покоите ми има няколко неща, които ще искаш да видиш.
Собствената ми приемна вече е пълна с хора, дошли да ме поздравят за сватбата и надяващи се да измолят от мен някоя служба или услуга, аудиенция или васален имот. Вървя сред тях и раздавам усмивки ту на една, ту на друга страна, без да спирам. Днес ще започна работата си като кралица. Но тъкмо сега искам да видя подаръците от съпруга си.
— О, Боже мой — възкликва Нан, когато стражите разтварят двойните врати към личните ми покои, а дамите ми се изправят на крака и посочват, твърде безпомощно, към половин дузината кутии, които хората на краля са наслагали из цялата стая, с големи ключове в ключалките.
Грехота е да изпитвам такъв внезапен прилив на алчност. Засмивам се на себе си.
— Дръпнете се назад! — възкликвам шеговито. — Дръпнете се назад, защото ще се гмурна в съкровища!
Нан завърта ключа на първото ковчеже и заедно повдигаме тежкия капак. Сандъкът е пътнически и вътре са златните блюда и бокали за личната трапеза на кралицата. Кимвам на две от почетните дами да излязат напред. Те разопаковат едно великолепно блюдо след друго и накланят отраженията, така че златните светлини танцуват из стаята като обезумели ангели.
— Още! — казвам, докато всички държат по едно златно блюдо и взаимно си светят в очите с тях, и въртят проблясващи златни дискове във всеки ъгъл на стаята, докато стаята не се изпъстря с трептящи отражения. Разсмивам се от удоволствие и ние светим със златните блюда една към друга, изправяме се, танцуваме, и цялата стая танцува с нас, изпълнена с ослепителна светлина.
— Какво е следващото? — питам задъхано и Нан отваря следващото ковчеже. То е пълно с огърлици и колани. Тя измъква перлени нанизи и колани, украсени с бродерия и инкрустирани със сапфири, рубини, смарагди, диаманти и камъни, които дори не мога да назова, искряща тъмна прелест, инкрустирани в дебели плочки от сребро или злато. Разстила златни верижки по страничните облегалки на креслата, огърлици от сребро и диаманти — в скутовете на придворните дами, за да изглеждат ослепително на фона на скъпия плат. Има опали, чиято мека, млечна светлина проблясва в зелено и прасковено, има кехлибар на големи тъмнооранжеви късове, и има кесии с цели, необработени камъни, които приличат на речен чакъл, криещи блясъка на скъпоценната светлина в каменистите си дълбини.
Нан отваря друго ковчеже, пълно с грижливо подредени рула от най-мека кожа. Показват се пръстени, отрупани със скъпоценни камъни, и единични камъни върху дълги верижки. Без да каже нищо, тя полага пред мен прочутата огърлица от преплетено злато на Катерина Арагонска. Развързваме нова кесия и виждаме вътре рубините на Ан Болейн. От голяма кутия излизат кралските скъпоценности на Испания, зестрата на Ана от Клев е разстлана на пода в краката ми. Съкровищата, с които кралят обсипа Катрин Хауард, са в отделно ковчеже, недокоснато, откакто тя беше лишена от всичко и отиде да посекат с брадвата оголената ѝ шия.
— Вижте тези обици! — възкликва някой, но вместо това аз се извръщам и отивам до прозореца да погледна надолу към представителните градини и сребристата река, която се мярка през дърветата. Внезапно ме е обзело отвращение.
— Това са вещите на мъртви жени — изричам треперливо, когато Нан идва при мен. — Това са любимите скъпоценности на мъртви кралици. Тези огърлици са висели на шията на съпругата преди мен, някои от тях са били носени от всяка една преди мен. Перлите са се стопляли от мъртвата им кожа, среброто е потъмняло от старата им пот.
Нан е бледа като мен. Тя е загърнала смарагдите на Катрин Хауард в кожените им калъфи и ги е прибрала в същото онова ковчеже за скъпоценности в деня на ареста ѝ. Тя е закопчала сапфирите на Джейн Сиймор около врата ѝ в сватбения ѝ ден. Тя е подавала обиците на Катерина Арагонска, а ето ги тук сега, на масата, в личните ми покои, за да ги използвам.
— Ти си кралицата, получаваш съкровищата на кралицата — казва тя, но гласът ѝ потрепва. — Разбира се. Така трябва да бъде.
На вратата се потропва рязко и стражът я разтваря. Уилям Хърбърт, съпругът на Нан, влиза в стаята и се усмихва, когато вижда всички ни, заобиколени от накити, като деца, обзети от удивление в кухнята пред сладкишите, чудещи се какво да си изберат.
— Негово величество изпрати това — казва той. — Били го забравили. Заръча да я положа върху обичната ви глава.
Когато се изправям на крака и се приближавам към зет си, виждам, че не може да ме погледне в очите. Гледа към прозореца зад мен, към небето, по което пробягват облаци; не поглежда към съкровищата в краката ми, докато заобикалям внимателно шапчиците на Катерина Арагонска и лъскавите черни самурени кожи на Катрин Хауард. В ръката му има малка, тежка кутия.