— Въпреки че съм жена и съпруга?
— Въпреки това.
Предстои ми да се срещна с доведения си син, Уелския принц, синът на кралица Джейн. Той пристига тържествено от собствения си дворец в Ашридж, където живее на безопасно разстояние от заразите и болестите на града. Наблюдавам от прозорците, които гледат към реката и градините, и виждам как кралската баржа приближава, широките части на веслата се врязват във водата, а после се повдигат и се потапят отново. Виждам как гребците плъзгат греблата полегато по водата, за да забавят тържественото движение на баржата, а после я насочват плавно към кея. Гребците хвърлят въжетата и привързват баржата към кея, докато топовете дават силен залп за поздрав. Богато украсеният с резба подвижен мост е спуснат на брега, а мъжете правят почетен шпалир с изправените си зелено-бели весла. Половината двор вече е на брега на реката, за да поздрави принца. Виждам тъмнокосата глава на Едуард Сиймор и Антъни Дени до него, а Томас Хауард се опитва да излезе напред. Изглеждат почти така, сякаш се боричкат кой да го поздрави пръв. Това са мъжете, които ще искат той да им окаже благоволение, защото тяхната власт ще идва само от него, тяхното бъдеще зависи от него. Ако моят съпруг умре, и това момче стане невръстен крал, тогава един от тях ще бъде негов настойник, негов закрилник. Може да се падне на мен да го защитавам от всички тях, да го възпитам така, както би го възпитал баща му, и да се погрижа да не се отклонява от истинската религия.
Обръщам се към дамите си и ги оставям да нагласят шапчицата ми, да наместят накитите на шията ми и да издърпат долния край на роклята ми. Нося нова рокля в наситено червено, пръстена с огромния рубин от краля, поправен, за да пасва на пръста ми, рубините на кралица Ан лежат тежко и студено на шията ми. С дамите си зад мен и с Риг, моя шпаньол, подтичващ до мен с червения си кожен нашийник със сребърни халки, тръгваме към залата за аудиенции на краля, през тълпа от шушукащи хора, които са дошли да станат свидетели на тази среща.
Негово величество вече е там, седнал под балдахина от златен брокат, кракът му е подпрян на ниско столче. Лицето му е помръкнало от лошо настроение. Досещам се, че изпитва болка, правя реверанс пред него и заемам мястото си до него, без да проговоря. Научила съм се, че е по-добре да си мълча, когато се чувства зле; и най-малката дума го разгневява. Не понася да се споменава слабостта му, но му е непоносимо страданията му да бъдат пренебрегвани. Невъзможно е да кажеш правилното нещо, невъзможно е да кажеш каквото и да било. Изпитвам към него единствено жал, докато се бори с разложението и рухването на тялото си с такъв непоколебим кураж. Всеки друг, който изпитва такава болка, би полудял от гняв.
— Хубаво — е всичко, което казва, докато сядам до него, и виждам, че колкото и кисело да е настроението му, причината за недоволството му не съм аз.
Обръщам глава да му се усмихна мълчаливо, и между нас преминава лек проблясък на взаимно разбиране.
— Гледа ли от прозореца? — пита той. — Чакалите събираха ли се около младия лъв?
Кимвам.
— Да. Затова дойдох при великия лъв — казвам. — Уповавам се на най-великия лъв.
Хенри издава леко, развеселено сумтене.
— Старият лъв още има зъби и нокти. Ще видиш, че мога да пусна кръв. Ще видиш, че мога да разкъсам нечие гърло.
Разтварят двойните врати, херолдът изревава: „Едуард, принц на Уелс!“, и малкото, едва петгодишно момче влиза, а половината придворни го следват угоднически по петите. Почти ми идва да се изсмея на глас. Раменете на всички са прегърбени, главите на всички са сведени, всеки се опитва да превие гръб, за да се усмихне на малкото момче, да се наведе към него, за да чуе всичко, което би мото да каже. Когато вървят зад краля, те се нагаждат към наперената му походка, вървят с вдигнати глави и изопнати назад рамене, с изпъчени гърди, пригаждайки стъпката си към куцукащата му походка. Но за да следват сина му, са измислили нов начин да вървят приведени на една страна към него. Какви глупаци, помислям си, хвърлям поглед към съпруга си и виждам язвителната му усмивка.
Принц Едуард спира пред троновете и се покланя. Бледото му лице е обърнато към баща му със зашеметеното изражение на дете, което благоговее пред далечен и вечно отсъстващ родител като пред герой; долната му устна трепери. С тънко гласче той произнася кратка реч на латински, в която, предполагам, заявява каква чест и удоволствие е да дойде в двора. Кралят отвръща кратко на същия език. Успявам да различа няколко думи, но нямам представа какво казва. Предполагам, че са му подготвили тази реч; напоследък няма особено търпение да се занимава с такива неща. После Едуард се обръща към мен и заговаря на френски, възприет в двора език, по-уместен за жена без особени познания.