Както направих и с Елизабет, аз се изправям на крака и тръгвам към него, но той придобива неспокойно изражение, докато се приближавам, и това ме кара да бъда предпазлива. Той се покланя, аз правя реверанс, протягам ръка и той я целува. Не смея да го прегърна, както прегърнах Елизабет; не мога да го взема в обятията си. Той е само едно малко момче, но е неповторимо създание, рядко като еднорог, който може да бъде зърнат само по гоблените. Това е единственият принц на Тюдорите в целия свят. След толкова бракове и съвкупления това е единственото оцеляло момче, с което Хенри е успял да се сдобие.
— Толкова се радвам да ви срещна, ваше височество — казвам му. — И с нетърпение очаквам да ви опозная и обикна, както е редно.
— За мен също е чест — казва той предпазливо. Предполагам, че са го подготвили за всеки възможен отговор. Това е момче, чиито речи са били съставяни по сценарий още от първите думи, които някога е научил. Първата му дума не е била „мама“, сигурно са го научили да каже нещо друго. — За мен ще бъде утеха и радост да имам майка във ваше лице.
— И ще науча латински — казвам.
Никой не би могъл да го подготви за това изненадващо обещание и аз виждам внезапното развеселяване на едно нормално момче.
— Ще откриете, че е ужасно труден — предупреждава ме на английски, и за момент виждам детето, каквото е, под черупката на принца, какъвто трябва да бъде.
— Ще си взема учител — казвам. — Обичам да се обучавам и да научавам нови неща. Цял живот съм искала да имам добро образование. Сега мога да започна, а после ще мога да ви пиша на латински и вие ще можете да ме поправяте.
Той прави странен, малък, тържествен поклон.
— За мен ще бъде чест — казва, и вдига боязливо поглед, за да види дали баща му одобрява.
Но Хенри, кралят, мрачно вглъбен в собствените си мисли и измъчван от болка, не се усмихва на малкия си син.
— Много добре — са единствените му, неохотно изречени думи.
Имението Мор, Хъртфордшър
Лятото на 1543 г.
Чумата в Лондон вилнее все по-силно, ще бъде една от смъртоносните години. Оставени зад гърба ни, стотици измират по мърлявите улици, докато ние се отдалечаваме все повече и повече от града и се отправяме на север, като ловуваме и пируваме. По пътя от Лондон са поставени стражи, за да попречат на всекиго да последва двора, и портите на всеки дворец се залостват здраво в мига, когато влезем вътре.
През чумава година у дома, в замъка Снейп, нареждах да се грижат за болните хора в селото, изпращах отвари и билки, за да предотвратя разпространението на болестта, и плащах за погребалните обреди на бедняшките гробове. Уреждах наскоро осиротелите деца да се хранят в кухните на замъка и забранявах да ни посещават пътници. Странно ми е, че сега, когато съм кралица на Англия и всички хора са мои поданици, се държа така, сякаш не ме е грижа за никого от тях, а те дори не могат да помолят за храна пред вратите на кухнята.
Кралят решава да нареди да се организира процесия по случай Възнесение, ден, посветен на шествия и молитви. Всеки трябва да призове Божията помощ за спасяването на Англия в това нейно време на нужда. Ще има религиозни поклонения из цялата страна и служба във всяка църква в страната. Това се оповестява от всеки амвон, и на всяко паство се нарежда да потегли на шествие през енорията си, да се моли и пее псалми. Само ако всяка енория в Англия се моли за всички хора в Англия, чумата ще ни остави на мира. Но вместо да породи изблик на вяра и надежда, събитието се оказва пълен провал. Не присъства почти никой и никой не раздава милостиня. Не е като едно време. Няма монаси и хорове, които да предвождат шествията, никой не разполага със свещени реликви, които да носи пред шествието, златните и сребърни свещени съдове са били отнесени и претопени, всички абатства и манастири са затворени, болниците към тях също са затворени. Като демонстрация на всенародна вяра това показва единствено, че вече никой не го е грижа.
— Нима хората не желаят да се молят за собствената си страна? — настойчиво се обръща Хенри към Стивън Гардинър, епископ на Уинчестър, сякаш той е виновен за всичко. Намираме се на кралската баржа, потеглили на разходка по реката, когато епископ Гардинър отбелязва, че ще му се наложи да ходи по вода, за да убеди жителите на Уотфорд да си кажат молитвите. — Полудели ли са? Да не би да мислят, че могат да се сдобият с вечен живот, доказвайки правото си да го имат?