Епископът свива рамене.
— Изгубили са вярата си — казва той. — Всичко, което искат сега, е да обсъждат Библията. Бих предпочел да пеят старите псалми, да съблюдават старите ритуали, и да оставят разбирането на по-достойните от тях. След като махнахме английската Библия от църквите, мислех, че ще се молят с думите, които са им позволени.
— Именно тези думи не им говорят нищо — възразява Томас Кранмър. — Не разбират какво означават. Не могат да четат латински. Понякога дори не чуват свещеника. Хората вече не искат празни ритуали. Не искат да шестват, пеейки химн, който не могат да разберат. Ако можеха да се молят на английски, биха го правили. Вие им дадохте Библия на английски, ваше величество, а после си я взехте. Върнете им я, дайте им причина за вяра. Нека направим нещо повече! Нека им дадем и литургия на английски!
Кралят мълчи и хвърля поглед към мен, за да ми даде знак, че мога да говоря.
— Мислите, че хората вече не харесват латинските молитви? — питам архиепископ Кранмър. — Наистина ли смятате, че биха станали по-благочестиви, ако им се позволи да се молят на родния си език?
— Езикът на улицата — отбелязва тихо епископ Гардинър пред Хенри. — Трябва ли всеки кръчмарски прислужник да напише собствена „Аве Мария“? Трябва ли уличните метачи да съчиняват свои собствени благословии?
— Гребете по-бързо — подхвърля Хенри на гребците, почти без да слуша думите му. — Отведете ни до средата на реката, където можем да хванем течението.
Водачът на баржата променя звука на барабана, който задава ритъма на гребците, и главният гребец ни насочва към средата на реката, където над по-дълбоките води повява хладен бриз.
— Никой не може да влезе в двореца ни от града — казва ми Хенри. — Хората могат да махат от брега, могат да засвидетелстват почитта си, но не могат да се качат на борда. Не искам изобщо да се доближават до мен. Никой от града не бива да влиза дори в градините. Носят болести. Не мога да рискувам.
— Не, не, разбира се, че не — казвам успокоително. — Хората от моето домакинство знаят това също така добре, както и тези от вашето, милорд. Казах им. Никой няма да приема дори пратки от Лондон.
— Нито дори книги — казва той мнително. — И никакви гостуващи проповедници или учени, Кейт. Нито един от църквите в града. Няма да го допусна.
— Те до един пренасят болести — заявява Гардинър. — Всички тези еретични лутерански проповедници са заразени с болести, а половината от тях имат безумни, погрешни убеждения. Идват от Германия и Швейцария, болни и луди.
Лицето, което вдигам към Хенри, докато седи на издигнатия трон над мен, е напълно спокойно.
— Разбира се, милорд — казвам, макар да лъжа. Както обещах на принц Едуард, сега уча латински с един учен от Кеймбридж, и приемам доставки на книги от лондонските печатари. Получавам и някои от протестантските печатари в Германия, така наречените печатари-еретици, които публикуват научни и теологични трактати във Фландрия. Християнският свят кипи, както никога преди, от изучаване на Библията и разсъждения върху нея, за формата, която религиозните служби трябва да приемат, дори за естеството на литургията. Самият крал, в по-младите си години, се включваше в тези дискусии и сам пишеше текстове на тези теми. Сега, под влиянието на дома Хауард и на Стивън Гардинър, разочарован от реакцията на страната спрямо направените от него промени, боящ се от размирните движения, разпространяващи се из цяла Европа, той не иска още обсъждания, не иска да продължи с реформата.
Когато Северът въстана срещу него, настоявайки абатствата да бъдат отворени отново, а за мъртвите отново да се отслужват литургии, старите лордове да поемат властта си, а Плантагенетите да получат дължимата почит, кралят реши, че няма да допусне никакво оспорване: нито на управлението си, нито на църквата си, нито на наследниците си. Кралят мрази мисленето толкова много, колкото мрази и болестите, а сега казва, че книгите са източник и на двете.
— Със сигурност не е възможно нейно величество да проявява интерес към книги от Лондон или към пътуващи проповедници — любезно подсказва Стивън Гардинър. — Защо една жена, съвършена в толкова много отношения, би пожелала да учи като някой мръсен стар писар?
— За да мога да разговарям с негово величество — казвам простичко. — За да мога да пиша на латински на неговия син, принца. Така че такъв велик крал-учен да няма за съпруга глупачка.