Уил Сомърс, седнал на ръба на баржата, люлеещ дългите си крака над водата, се обръща, когато чува това.
— Тук има само един глупак! — припомня ни той. — И не мога да допусна глупава жена-любителка в гилдията си. Колко голяма ще трябва да е тази гилдия? Ще трябва да включа в нея хиляди хора.
Кралят се усмихва.
— Не си глупачка, Катрин, и можеш да четеш каквото желаеш, но няма да допусна пратки или посетители от Лондон, докато градът не се прочисти от болестта.
Свеждам глава.
— Разбира се.
— Вярвам, че ваше величество не чете глупави книги — намеква заядливо Стивън Гардинър.
Чувствам как се наежвам заради покровителствения му тон.
— О, надявам се, че не може да се каже така — казвам с престорено мил тон. — Защото чета вашите проповеди, милорд.
— Правя това, за да предпазя както двора, така и теб — изтъква Хенри.
— Зная, че е така, и съм признателна за грижата ви към всички нас — казвам, и е вярно. Той се пази от болестта, сякаш тя е най-лошият ни враг. Иска да опази и мен, ако може. Никой преди не е мислил за здравето ми. Никой досега не е мислил как да ме опази. Докато не се омъжих за Хенри, нямаше никой, когото да го е грижа за мен достатъчно, за да ме пази.
Слушаме музикантите, които ни следват в баржата зад нас. Те свирят прекрасна мелодия.
— Чуваш ли това? — казва кралят, отмервайки ритъма по страничната облегалка на стола си. — Аз го написах.
— Прекрасно е — казвам. — Каква проява на талант от ваша страна, милорд.
— Може би ще напиша още музика — казва той. — Мисля, че ти ме вдъхновяваш. Ще напиша една малка песен за теб — той млъква за миг, заслушан с възхищение в собствената си мелодия. — Във всеки случай, по-добре е, че не идва никой от Лондон — продължава после. — Приятно е да нямаш много работа за вършене през лятото. Никога не спират с исканията и молбите си, настояват да отсъдя в полза на един и в ущърб на друг, да окажа благоволение на някого, предпочитайки го пред друг, да намаля някой данък или да дам издръжка на някого. Уморявам се от тях. Дошло ми е до гуша от всички тях.
Кимвам, сякаш смятам, че бремето да проявяваш променлива благосклонност е много тежко.
— Ти ще ми помагаш — казва той. — Когато се върнем в двора и пристигнат всички молби. Ще ги четеш и ще отсъждаш по тях заедно с мен. Ще ти се доверя да седиш редом с мен и да бъдеш моя единствена съветница.
— Значи в крайна сметка тук има двама глупаци — отбелязва Уил. — Самият аз, законен и обучен шут, а ето и един нов глупак, оглупял от любов.
Хенри се изкисква.
— Право казваш, Уил — съгласява се. — Аз съм оглупял от любов.
Замъкът Амптхил, Бедфордшър
Есента на 1543 г.
Започналият на баржата спор между епископите — Стивън Гардинър, който иска завръщането на старата църква към старите ритуали, и Томас Кранмър, който смята, че църквата би трябвало да се реформира, достига критичната си точка, когато сме отседнали в замъка Амптхил, някогашният дом на Катерина Арагонска. Цяла седмица студеното и мъгливо време ни задържа вътре: от листата на дърветата цял ден капе вода, земята е подгизнала, а пътеките са потънали в кал. Кралят получава лека треска, от която очите му сълзят, а носът му тече, болят го всички кости и не може да излезе. Затворен вътре като в капан, докато придворните използват всеки миг да го убеждават, той се съгласява, че реформистите са стигнали твърде далече, превърнали са се в еретици, и дава съгласието си за вълна от арести, които стигат от Лондон чак вътре в самия двор. Проявите на ерес, проследявани една по една, водят към Томас Кранмър, и Тайният съвет отново надушва триумф и го призовава на разпит.
— Мислеха, че този път са го хванали натясно — прошепва ми Нан, докато коленичим на стъпалата пред олтарната преграда на малкия параклис, а кралят седи отзад на малко писалище, заобиколен от съветници, и подписва книжа, докато свещеникът мънка думите на литургията, скрит зад преградата между олтара и мястото за хористите. — Той пристигна като Томас Мор, очаквайки мъченичество.
— Не и той! — изсъсква Катрин Брандън от другата страна. — Той знаеше, че е в безопасност. Всичко беше преструвка, игра.
— Сам кралят каза, че това е поетична драма — казва ми Ан Сиймор, навеждайки се напред от другата страна на Нан. — Каза, че това било поетична драма, наречена „Укротяването на архиепископа“.
— Какво е искал да каже с това?
— Кралят остави Стивън Гардинър да арестува Томас Кранмър. Но вече беше предупредил Кранмър, че враговете му имат доказателства срещу него, още преди месеци. Нарече го най-големия еретик в Кент, и се смееше, докато го казваше. Тайните съветници повикаха Кранмър, мислейки, че той ще се тресе от страх. Призоваха го, за да го обвинят и да го отведат в Тауър. Бяха наредили на стражите да бъдат готови, баржата го чакаше. Стивън Гардинър и Томас Хауард, херцогът на Норфолк, тържествуваха. Мислеха, че ще затворят устата на архиепископа и ще спрат реформата завинаги.