Той е изненадан от предложението.
— Моите деца ли?
— Да, милорд.
— Те обикновено остават в домовете си — казва той несигурно. — Винаги празнуват Коледа със своите хора.
Уил Сомърс, който е до краля, счупва в ръцете си два ореха заедно, отделя черупките и предлага ядката на царствения си господар:
— Кои са техните хора — ако не ние? — пита настойчиво той. — Боже, господарю, кралю! Виждате ли какво ще направи с вас една добра жена? Женени сте само от пет месеца, а тя вече ви дава три деца! Това е най-плодовитата от всички съпруги! Все едно си гледате зайка!
Засмивам се.
— Само ако ваше величество желае?
Увисналите бузи на Хенри треперят от вълнение, лицето му се облива в руменина, очите му се пълнят със сълзи:
— Разбира се, че го желая, а Уил е прав. Ти си добра жена и довеждаш децата ми у дома, при мен. Ти ще ни превърнеш в английско семейство, истинско семейство. Всички ще ни видят заедно: бащата — и сина, който ще го наследи. Ще прекарам Коледа, заобиколен от децата си. Никога преди не съм правил такова нещо.
Дворецът Хамптън Корт
Коледа 1543 г.
Веслата на кралската баржа, заглушавани от студената мъгла, която се стеле на тежки валма по реката, се потапят и изваждат от водата с едно плискащо движение. С всеки удар лодката се устремява напред, а после сякаш си отдъхва, преди да потегли отново напред, сякаш диша, плъзгайки се по жива река: подскача, а после се укротява. Водни кокошки и други водни птици бързат да побегнат от нас пред баржата, издигат се над водата и дългите им крака се влачат зад тях. Ширококрила чапла излита тежко от тръстиките на речния бряг, пляскайки бавно с огромни криле; над нас крякат чайките. Приближаването към Хамптън Корт в кралската баржа по реката, докато светлината на яркото зимно слънце пробива през кълбящата се студена, мокра мъгла, създава у нас чувството, че виждаме как пред взора ни изниква вълшебен дворец, сякаш той също се носи плавно по студената вода.
Сгушвам се дълбоко в дебелите си кожи. Донесли са ми скъпи, лъскави, черни самурени кожи от гардероба на лондонския ми дом в замъка Бейнардс. Знам, че тези са принадлежали на моята предшественичка, Катрин Хауард. Не е нужно да питам: опознала съм уханието ѝ, запомнящ се мускусен мирис — сигурно е ръсела обилно всичко с него. Щом ми донесат нова рокля, мога да усетя мириса ѝ, сякаш тя ме преследва с уханието си, както ме преследва и в живота. Не мога да не се запитам дали не се е опитвала да удави по този начин вонята на гниещия му крак, както правя аз с розовото масло. Поне отказвам да нося обувките ѝ. Донесоха ми един чифт, със златни токове и кадифени носове, направени сякаш за съвсем малко дете. Сигурно е приличала на момиченце до съпруга ми, по-млада от него с повече от трийсет години. Сигурно е изглеждала като негова внучка, когато е танцувала с младите хора от двора и е хвърляла погледи към неговите оръженосци, търсейки своя млад любовник. Нося роклите ѝ, които са прекрасно ушити и богато избродирани, но няма да ходя с обувките ѝ. Поръчвам си нови, дузини и дузини чифтове, стотици. Моля се да не я сънувам, докато вървя по стъпките ѝ в Хамптън Корт, увита в кожите ѝ — нея и всички други. Плавам в баржата на Катерина Арагонска, загръщам се със самурените кожи на Кити Хауард, и си мисля, че студеният вятър, който духа надолу по реката, ще отвее присъствието ѝ, ще отвее всички призраци, а скоро кожите ѝ, толкова меки и пищни, ще станат наистина мои и, като се докосват постоянно до шията и раменете ми, ще попият моето ухание на портокалови цветчета и роза.
— Не е ли прекрасен? — пита ме Нан, загледана напред, където дворецът блести на светлината на утринното слънце. — Не е ли най-хубавият от всички?
Всички многобройни домове на Хенри са достойни за възхита. Този дворец той отне от кардинал Томас Улзи, който го построи от тухли в наситения цвят на червена роза, с високи орнаментални комини, широки вътрешни дворове и изящно планирани градини. Завършили са промените, които Хенри ми обеща, и сега тук има ново крило за кралицата, с изглед към градините и далече от кухните. Това ще бъдат моите покои; по прясно лъснатите с восък дъски на пода няма да бродят призраци. Има широк каменен пристан, който се простира по продължение на речния бряг, а когато нашата баржа и останалите придружаващи я кораби се показват, по всички пилони се веят знамена и се разнася гръмък оръдеен залп, за да приветства краля с „добре дошъл у дома“.
Шумът ме кара да трепна, а Нан се засмива:
— Трябваше да чуеш какво беше в деня, когато доведохме Ана Клев в Лондон — казва тя. — Бяха наредили на баржите по реката да стрелят с топове, а фойерверките осветиха небето като при гръмотевична буря.