Нямам представа как ще мога да скрия колко отчаяно се нуждая от него. Не мога да си представя как трябва да го направя. През цялото време съм на показ; всички ме наблюдават. Не мога да си имам доверие; не мога да имам доверие на ръката си, че няма да потрепери, когато я протегна за вежливото леко докосване на топлите му устни. Това е двор, школуван в лошия навик да следи кралиците на Хенри. Наследих Катрин Хауард, нарицателно за неморалност. Всеки винаги ще ме наблюдава да види дали не съм глупачка като нея.
— Ще ги предвождам лично — повтаря Хенри.
— О, не — изричам немощно. — Милорд…
— Ще го направя — казва той.
— Но здравето ви?
— Достатъчно силен съм. Не бих изпратил армия във Франция без краля начело. Не бих поискал от тях да се изправят пред смъртта без мен.
Зная много добре какво се очаква да кажа, но се чувствам твърде мудна и глупава, за да оформя думите. Единственото, за което мога да мисля, е че Томас Сиймор се прибира у дома, в Англия, и че ще го видя отново. Питам се дали още мисли за мен, дали страстта му е непроменена, дали все още ме желае както преди. Питам се дали ме е изхвърлил от ума си, дали като мъж — е изрязал любовта и е посякъл желанието, скътал го е и го е забравил. Или и той, подобно на мен, още изпитва болезнен копнеж? Чудя се дали ще успея да го попитам.
— Нима не може да замине някой от вашите лордове? — питам. — Не е нужно да бъдете в предните редици.
— О, всички ще отидат! — заявява кралят. — Бъди напълно уверена в това! Мъжете Сиймор, мъжете от дома Хауард, от рода Дъдли, всички до един. Брат ти ще си заслужи новата титла и ще язди редом с мен. Но аз ще бъда начело на армията. Ще видят щандарта ми да се издига и ще го видят да влиза в Париж. Ще си върнем земите във Франция. Ще бъда действително крал на Франция.
Сключвам ръце, за да възпра треперенето им при мисълта, че Томас Сиймор отива на война.
— Страхувам се за вас.
Той улавя ръцете ми.
— Та ти си леденостудена! Толкова ли си изплашена? — усмихва се. — Не се страхувай, Катрин. Ще се върна у дома невредим. Ще потегля към победата и ще се завърна у дома тържествуващ. А ти ще управляваш Англия в мое отсъствие. Ще бъдеш регент, а ако Бог поиска от мен най-голямата жертва — той прави пауза и гласът му потрепва леко при мисълта за моята загуба, за загубата на Англия, — ако бъда отнет от теб, от моята армия и от страната си, тогава ще управляваш Англия от мое име, докато Едуард възмъжее.
Да ми прости Господ, първото, което ми идва на ум, е че ако Англия изгуби краля си, тогава ще бъда свободна да се омъжа, и Томас ще бъде свободен, и никой не би могъл да ни спре. После си помислям: ще бъда кралица-регент. След това си помислям: ще бъда най-могъщата жена в света.
— Дори не го казвайте — допирам студените си пръсти до малката му уста. — Не мога да мисля за това.
И това е истината. Наистина не трябва. Не мога да си позволя да мисля за друг мъж, докато съпругът ми се обляга назад на струпаните възглавници, при което въжетата на леглото проскърцват, и ме вика с жест да дойда при него, с едро розово лице, блеснало от пот и нетърпеливо очакване.
Целува върховете на пръстите ми.
— Ще ме видиш да се завръщам триумфално — обещава ми. — А аз ще знам, че сте моя вярна съпруга и помощница във всяко отношение.
Дворецът Уайтхол, Лондон
Пролетта на 1544 г.
Епископ Джордж Дей идва да ме намери в покоите ми, с навит на руло ръкопис в ръка.
— Моят писар завърши преписването — съобщава той триумфално. — Готово е. Преписано е на чисто.
Подава ми страниците. За момент просто ги държа, сякаш са новороденото ми бебе и аз искам да почувствам тежестта му. Никога не съм раждала, но предполагам, че изпитвам нещо като майчинска гордост. Това е нова радост за мен. Това е радостта от начетеността. В продължение на дълги мигове не разгъвам навитите страници; знам достатъчно добре какво представляват, чакала съм ги.
— Псалмите — прошепвам. — Псалмите на епископ Фишър.
— Точно както ги преведохте — потвърждава той. — Латинските псалми, пресъздадени на английски. Прекрасно се четат. Четат се така, сякаш първият псалмопевец е говорел на най-прекрасен английски. Както и е редно. Те са почит към Бог и чест за вас. Те са почит към Джон Фишър, Бог да приеме душата му. Поздравявам ви.
Бавно разгъвам страниците и започвам да ги чета. Чувството е, сякаш чета хорово изпълнение през времето: прастарият глас на първия автор на псалмите на иврит, преведен на гръцки, звучният глас на загиналия мъченически епископ, превел текста от гръцки на латински, а после следва моят глас, който звучи от английските редове. Прочитам един псалм: