— Разбира се — казва Едуард Сиймор бързо. Поглежда ме. — Радвам се, че нейно величество е тук да ви донесе утеха и покой, негово величество не бива да бъде безпокоен в такъв момент. Особено когато нещата са съвсем наред в сегашното си състояние.
— Нищо няма да донесе покой на краля, докато положението на нещата не бъде окончателно поправено — казва епископ Гардинър, без да успее да се сдържи. — Как може негово величество да е спокоен, когато знае, че неговият Таен съвет е постоянно смущаван от нови хора, които идват и водят със себе си още по-нови? Когато се водят постоянни разследвания по обвинения в ерес, защото хората постоянно дават нови определения за ерес? Защото им се позволява да се препират и спорят невъздържано?
— Ще ги изведа — Томас Хауард успява да надприказва другите съветници, обръщайки се направо към краля, сякаш е единственият му приятел. — Бог знае, че никога не млъкват, дори когато им се нарежда да замълчат. Ще ви тормозят цяла вечност — отправя му вълча усмивка. — Би трябвало да ги обезглавите всичките до един.
Кралят се изсмива късо и кимва в знак на съгласие, така че Томас Хауард печели надмощие и извежда другите от стаята. Дори се обръща на прага и намигва приятелски на краля, сякаш за да го увери, че само един Хауард може да се справи с такива досадни опортюнисти. Когато вратата се затваря зад тях, настъпва внезапна тишина. Катрин Брандън прави реверанс на краля и отива да седне на пейката в прозоречната ниша, обърнала красивата си глава към градините. Антъни Дени се приближава небрежно и застава до нея. В стаята все още има половин дузина придворни, но те пазят тишина или разговарят тихо помежду си и играят на карти. По стандартите на претъпкания двор, ние сме сами.
— Скъпи съпруже, много ли ви боли? — питам го.
Той кимва.
— Не могат да направят нищо — казва гневно. — Не знаят нищо.
Доктор Бътс, който се съвещава разтревожено с аптекаря, вдига поглед, сякаш знае, че ще трябва да поеме вината.
— Същият проблем ли е? Старата рана? — питам предпазливо.
Кралят кимва.
— Казват, че може да се наложи да я обгорят — поглежда ме така, сякаш мога да го спася. — Моля се това да ми бъде спестено.
Ако обгорят раната, ще притиснат нажежено до червено желязо към нея, за да отстранят инфекцията. Това е истинска агония, по-ужасна, отколкото жигосването на престъпник с буквата „К“ като „крадец“. Това е безмилостна жестокост към невинен човек.
— Нима ще е необходимо? — питам настойчиво доктор Бътс.
Той поклаща глава: не знае.
— Ако можем да дренираме раната и да се постараем да не се затваря, тогава състоянието на краля може да се подобри отново — казва. — Преди винаги сме успявали да я прочистим без обгаряне. Не бих го предприел необмислено. Сърцето му… — гласът му заглъхва. Предполагам, че изпитва ужас при мисълта да причини такъв шок на едрото, отровено тяло на Хенри.
Вземам ръката на Хенри и усещам как хватката му се затяга.
— Не ме е страх от нищо — казва той предизвикателно.
— Зная — казвам успокоително. — Вие сте смел по природа.
— А това не е нещо породено от старост или лошо здраве. Не е болест.
— Рана от турнир, нали? Преди години?
— Да, да, така беше. Нараняване по време на развлечение. Рана на млад човек. Безразсъден, бях безразсъден. Безстрашен.
— И не се съмнявам, че след по-малко от месец отново ще яздите — все така дързък и безстрашен — казвам с усмивка.
Той ме притегля по-близо да себе си.
— Знаеш, че трябва да мога да яздя. Трябва да поведа войниците си към Франция. Трябва да се оправя. Трябва да се изправя на крака.
— Сигурна съм, че ще успеете — казвам, бързо изричайки непринудено лъжата. Изобщо не съм сигурна, че ще се оправи. Виждам, че от дренажа на раната ужасната гной капе в леген на пода, вонята ѝ е по-лоша, отколкото миризмата на мърша. Виждам голяма стъкленица, по чиито стени пълзят черни гладни пиявици. Виждам масата, осеяна със стъкленици и шишета, хавани и чукала, и как аптекарят отчаяно бърка отвари, виждам и разтревожените лица на двамата най-изтъкнати лекари в Англия. Грижила съм се за умиращ съпруг преди, и спалнята му изглеждаше така, но Бог е свидетел, че никога преди не съм помирисвала такава воня. Това са изпарения от мирис на гниеща плът, като в костница.
— Седни — нарежда ми кралят. — Седни до мен.
Преглъщам отвращението си, а един паж ми донася стол.
Кралят седи на големия си, допълнително подсилен стол, подпрял ранения си крак на ниско столче, увит в чаршафи в опит да възпре миризмата, в опит да скрие, че кралят на Англия бавно се разлага.
— Ще посоча наследниците си — казва той тихо. — Преди да замина за Франция.