Сега разбирам за какво са спорели съветниците. Изключително важно е да не проявявам никаква надежда, нито пък страх за лейди Мери и лейди Елизабет. Изключително важно е да не показвам собствения си интерес. Не се съмнявам, че придворните, които току-що излязоха от стаята, са се застъпвали за собствените си кандидати — Едуард Сиймор е напомнил на всички за първенството на своя племенник, принца, Томас Хауард се е застъпвал за наследственото право на лейди Елизабет, епископ Гардинър и Томас Ризли са настоявали за издигането на лейди Мери като наследница след Едуард.
Те не знаят колко умерена е тя във вярата си, колко се интересува от откритите и задълбочени дискусии. Не знаят, че тя е човек на познанието и че подготвяме нов превод на Евангелията. Не знаят, че лейди Елизабет вече е прочела всеки един от псалмите на епископ Фишър и дори е превела някои редове под мой надзор. Не си представят никоя от тези две млади жени като нещо друго освен бездеен фигурант, изгоден за техните поддръжници. Не си дават сметка, че всички ние сме жени със собствен ум. Епископ Гардинър смята, че ако лейди Мери някога се възкачи на престола, тя ще върне страната в лоното на Рим, щом той ѝ нареди. Томас Хауард вярва, че едно момиче от дома Хауард ще предостави на семейството му управлението на страната. Никой от тях не вярва, че имам сериозно влияние в двора. Не ме смятат за мислеща жена. И въпреки това може да стана регент, и тогава аз ще съм тази, която ще постанови дали страната ще слуша литургията на английски или на латински, и аз ще определям какво да казват свещениците в проповедите си.
— Милорд? Какво е желанието ви?
— Какво според теб ще бъде правилно? — пита ме той.
— Мисля, че няма нужда такъв силен и млад крал като вас изобщо да се безпокои — лаская го.
Той посочва към крака си.
— Аз съм половин човек — казва горчиво.
— Ще се оправите. Отново ще яздите. Вие сте здрав и силен като човек на половината на вашите години. Винаги се възстановявате. Имате тази ужасна рана и живеете с нея, надвивате я… Виждам как я побеждавате като враг, ден след ден.
Той е доволен.
— Те не мислят така — кимва раздразнено към вратата. — Мислят за смъртта ми.
— Те мислят само за себе си — казвам, осъждайки ги като цяло, за да запазя собственото си положение. — Какво искат?
— Искат преимуществото да бъде на страната на собствените им родственици — казва той кратко. — Или на техния кандидат. И всички до един се надяват да управляват кралството, управлявайки Едуард.
Бавно кимвам, сякаш неприкритата амбиция на придворните е печално разкритие за мен.
— А какво мислите вие, милорд? Нищо не е по-важно от това, което вие смятате за правилно.
Той се размърдва и трепва от болката. Навежда се малко по-близо и казва:
— Наблюдавам те.
Думите му отекват в главата ми като предупредителна камбана. Наблюдава ме. Какво е видял? Свитъкът с ръкописа, изпратен за преписване? Сутрините, посветени на учене с двете принцеси? Моя повтарящ се кошмар за затворени врати на върха на влажно стълбище? Еротичните ми блянове за Томас? Може ли да съм говорила насън? Възможно ли е да съм произнесла името му? Дали съм била такава глупачка, че да промълвя името на друг мъж, докато лежа до краля?
Преглъщам на сухо.
— Така ли, милорд?
Той кимва.
— Наблюдавам как отделяш време за лейди Елизабет, как винаги се държиш като добра приятелка с лейди Мери. Виждам как двете се радват на общуването помежду си, как въведе и двете в покоите си и как те разцъфват под грижите ти.
Кимвам, но не се осмелявам да проговоря. Все още не знам какво мисли.
— Виждал съм те със сина ми, Едуард. Казаха ми, че си разменяте бележки на латински, в които той казва, че е твой наставник.
— Това е шега — казвам, все още усмихната. — Нищо повече — по мрачното му изражение не мога да преценя дали е доволен от тази близост или ме подозира, че се възползвам от децата му, за да постигна собствените си цели, като придворните. Не зная какво да кажа.
— Ти превърна в едно семейство три деца на три много различни майки — казва той. Все още не мога да съм сигурна дали е хубаво или лошо, че съм го направила. — Ти взе сина на един ангел, дъщерята на една блудница и дъщерята на една испанска принцеса, и ги събра заедно.
— Те всички са деца на един велик баща — напомням му със слаб глас.
Ръката му се изстрелва, сякаш отпъжда муха, и улавя китката ми толкова бързо, че не успявам да се отдръпна.
— Сигурна ли си? — пита. — Сигурна ли си за Елизабет?
Почти мога да помириша страха си над вонята на раната. Помислям си за майка ѝ, Ан Болейн, обляна от пот по време на турнира за майския празник, знаейки, че я грози опасност, но не и каква форма ще приеме.