Тя се разсмива:
— Защото няма как да надживееш четири съпруги, като се опитваш да ги обуздаеш! — казва весело. — Аз съм му четвъртата и той ме оставя да мисля каквото искам, и да правя каквото искам, стига това да не му пречи.
— Знае, че четете и размишлявате? Допуска го?
— Защо не? — тя задава най-предизвикателните въпроси, които може да зададе една жена. — Защо да не чета? Защо да не мисля? Защо да не говоря?
Кралят не може да спи от болки в дългите, тъмни нощи на пролетта. Чувства се много потиснат, когато се събужда дълго преди зазоряване. Поръчала съм красив часовник, за да ми помага да следя часовете, и гледам как стрелката за минутите се движи тихо по месинговия циферблат в потрепващата светлина на малка свещ, която оставям до него на масата. Когато кралят се събужда, неспокоен и сърдит, към пет сутринта, ставам и запалвам всички свещи, разпалвам огъня, и често изпращам някой паж за ейл и сладкиши от кухнята. После кралят обича да седя до него и да му чета, докато свещите се топят и бавно, толкова ужасно бавно, светлината се появява в прозореца, първо като по-сив мрак, после като тъмносив, и после, чак накрая, сякаш след часове, вече мога да видя дневната светлина и да кажа на краля: „Утрото настъпва“.
Изпитвам нежност към него, докато понася дългите мъчителни нощи. Не съжалявам, че се събуждам и седя с него, макар да зная, че ще съм уморена, когато зората най-сетне се появи. Тогава той може да спи, но аз трябва да изпълнявам дворцовите задължения и за двама ни — да отведа всички на литургия, да закусвам показно пред стотина наблюдаващи ме придворни, да чета с принцеса Мери, да гледам как придворните яздят след хрътките, да се храня с тях по пладне, да изслушвам съветниците следобед и да вечерям, гледайки забавленията и танците цяла вечер, а често и сама да танцувам. Понякога това е удоволствие, но винаги е задължение. Един двор трябва да има средоточие и глава. Ако кралят не е добре, моя задача е да заема мястото му — и да крия колко е зле. Той може да си почива през деня, ако аз съм на мястото си, усмихвам се, седнала на трона, и уверявам всички, че той е малко уморен, но състоянието му се подобрява с всеки изминал ден.
Стивън Гардинър осигурява всички книги, от които да чета вечер на краля: библиотеката е изключително ограничена; но не ми е позволено да чета нищо друго и затова се виждам принудена да рецитирам благочестиви спорове за единството на църквата под върховенството на папата, или пълни с измислици летописи за най-ранната църква, които наблягат на значението на патриарсите и Светия Отец. Ако вярвах на тези ортодоксални писания, бих си казала, че на света изобщо няма жени, със сигурност не и жени-светици в ранната църква, пожертвали живота си за своята вяра. Сега епископ Гардинър е много въодушевен от Източната църква, която е пълноправен член на католическата общност, но не е подчинена на папата. Наш образец ще бъде гръцката църква, и аз чета дълги проповеди, които намекват за изящната чистота, която може да се постигне в една католическа църква, сътрудничеща си с Рим. Трябва да заявявам, че хората трябва да бъдат държани в лицемерно набожно невежество и че е най-добре да си казват молитвите, без да имат представа какво означават думите. Съзнателно редя безсмислици и презирам епископ Гардинър, задето диктува лъжи.
Хенри слуша; понякога очите му се затварят и виждам, че съм го приспала с четене, друг път болката го държи буден. Никога не коментира това, което чета, освен ако ме помоли да повторя някое изречение. Никога не ме пита дали съм съгласна със скучните, тромави доводи срещу реформата, а аз внимавам да не коментирам. В нощната тишина на стаята чувам лекото бълбукане, докато гнойта изтича от крака му и капе в легена. Той се срамува от вонята и се бори с болката. Не мога да му помогна срещу нито едно от двете, освен да му предложа отварата, която лекарите оставят, за да го упои и приспи, и да го уверявам, че не усещам почти никаква миризма. Покоите са отрупани с изсъхнали розови листенца и напоени с острия мирис на стръкове лавандула, а във всеки ъгъл има купи, пълни с розово масло, но въпреки това вонята на смърт се просмуква като мъгла във всичко.
В някои нощи той почти не спи. В някои дни не става, а слуша литургията в леглото си и служителите и съветниците му се съвещават в стаята, свързана със спалнята му, с отворена врата, за да може да чува разговорите им.
Седя до леглото му и ги слушам как планират бъдещия съюз на Англия с Шотландия чрез брака на лейди Маргарет Дъглас, племенницата на краля, и Матю Стюарт, шотландски благородник. Когато шотландците отхвърлят това предложение, слушам как съветниците планират поход начело с Едуард Сиймор и Джон Дъдли, за да опустошат граничните области и да научат шотландците да зачитат господарите си. Ужасена съм от този план. След като съм живяла в Северна Англия толкова много години, зная колко труден е животът в онези хълмове. Толкова внимателно се преценява дали количеството на реколтата е достатъчно да задоволи глада, че една нахлуваща армия ще предизвика глад дори само с минаването си през страната. Не може това да е начинът да постигнем единство с шотландците. Нима ще унищожим новото си кралство, още преди да го завоюваме?