Но докато слушам мълчаливо от покоите на краля, започвам да разбирам как работи Тайният съвет, как от страната пристигат доклади до лордовете, които докладват на съветниците, а те обсъждат чутото пред краля. Тогава кралят решава — твърде своенравно — какво да се направи, а съветът обмисля как решението да добие форма на закон, представено за одобрение пред Парламента, и наложено на страната.
Съветниците на краля, онези, които пресяват всички новини, които той чува и изготвят исканите от него закони, имат огромна власт в тази система, която зависи от преценката на един човек — а това е човек, който страда толкова, че не може да стане от леглото, човек, който често е замаян и оглупял от лекарства. Лесно им е да укриват сведения, с които той би трябвало да разполага, или да изготвят закона по начин, който ги устройва. Това би трябвало да предизвика у всички ни загриженост за добруването на страната, чиято съдба е в потните ръце на Хенри. Но то ми вдъхва също и увереност във възможността да бъда регент, тъй като виждам, че с добри съветници бих могла да отсъждам не по-зле от краля. Почти със сигурност бих могла да отсъждам по-добре, защото Хенри е склонен внезапно да изревава от леглото си: „Продължавайте нататък! Продължавайте нататък!“, когато нещо го отегчава или някой спор го дразни, и отдава предпочитание на една или друга линия на поведение в зависимост от това кой я представя.
Научавам също и как той противопоставя една клика срещу друга. Стивън Гардинър е предпочитаният му съветник, а той винаги изтъква, че трябва да се налагат нови и нови ограничения върху английската Библия, че правото да бъде четена трябва да е строго ограничено до кръга на аристокрацията и учените, заключени в личните си параклиси, че бедните трябва да бъдат наказвани, ако се опитат да я четат. Никога не пропуска възможност да се оплаче, че хората навсякъде обсъждат святото Божие Слово, сякаш биха могли да го разберат, сякаш са равни на образованите хора. Но точно когато Стивън Гардинър решава, че е спечелил и че Библията никога няма да бъде върната в църквите, че ще бъде отнета завинаги точно от същите хора, които се нуждаят най-много от нея, кралят казва на Антъни Дени да повика Томас Кранмър.
— Никога няма да се досетиш каква задача смятам да му възложа — казва той, усмихвайки ми се лукаво, докато се обляга назад на голямата купчина възглавници, а аз седя до огромното му легло, взела тлъстата му влажна ръка в своята. — Никога няма да отгатнеш!
— Сигурна съм, че няма — казвам. Харесвам вярващия неотклонно в реформирането на църквата Томас Кранмър, чиято проповед беше поместена на първата страница на Голямата Библия на английски, и който винаги е настоявал, че кралят трябва да управлява английската Църква и че е редно проповедите, псалмите и молитвите да бъдат на английски. Тихият кураж, който показа, когато се сблъска със заговора срещу себе си, утвърди симпатията ми към него, и той често идва в покоите ми като почитан приятел, за да види какво пиша и да се включи в дискусията ни.
— Това е начинът да ги разиграваш — доверява ми Хенри. — Това е начинът да се управлява кралство, Катрин. Гледай и се учи. Първо назначаваш един човек, след това назначаваш друг, негов съперник. Даваш на единия задача — възхваляваш го до небесата, после възлагаш противоположна задача, в пълно противоречие с първата, на най-големия му враг. Докато се борят един срещу друг, не могат да замислят заговор срещу теб. Когато са в смъртна вражда, можеш да се разпореждаш с тях. Нали виждаш?
Това, което виждам, е постоянното криволичещо преплитане на политически линии, в резултат на което никой не знае в какво вярва и какво наистина иска кралят, бъркотия, в която може да възтържествува най-гръмкият глас или най-угоднически държащият се човек.
— Сигурна съм, че ваше величество постъпва мъдро — казвам предпазливо. — И хитро. Но Томас Кранмър е готов да ви служи във всичко; нима е нужно да му залагате капан, за да прояви неподчинение?
— Той е балансьорът ми — казва кралят. — Противопоставям го на Гардинър.