— Не — тросва се Нан. — Не го е имал наум: някой го е втълпил в ума му. Накарали са го да мисли за това сега. И когато са го сторили, вашите съпрузи са били там.
— Може това да е просто подобаващият начин да се състави Указът за наследяването на трона — предполага Катрин.
— Не, не е — настоява Нан. — Ако тя умре и той се ожени отново и има син, тогава момчето ще стане наследник след Едуард по силата на рожденото си право и пола си. Няма нужда кралят да утвърждава това. Ако тя умре, тогава един нов брак и един нов наследник ще предполагат нов Указ за наследяването на престола. Не е нужно това да се уточнява тук и сега. Целта на цялата тази работа е само да посее в умовете ни мисълта за нова женитба.
— Нашите умове ли? — питам. — Той иска от мен да имам предвид, че може да ме напусне и да се ожени отново?
— Или иска страната да бъде подготвена за това — казва Катрин Брандън много тихо.
— Или неговите съветници мислят за нова кралица. Нова кралица, която предпочита старата религия — отвръща Нан. — Ти ги разочарова.
За момент всички мълчим.
— Чарлс каза ли кой е добавил клаузата? — Ан Сиймор се обръща към Катрин.
Тя леко свива рамене.
— Мисля, че е бил Гардинър. Не знам със сигурност. Кой друг би искал да подготви почвата за нова кралица, седма кралица?
— Седма кралица ли? — повтарям.
— Въпросът е там — казва Нан в заключение, — че като крал на Англия и глава на църквата, той може да прави каквото му е угодно.
— Зная това — казвам студено. — Зная, че може да прави точно каквото пожелае.
Дворецът Уайтхол, Лондон
Лятото на 1544 г.
Томас Кранмър е работил усърдно по литургията си; носи я на краля, молитва по молитва, и тримата я четем и препрочитаме. Ние с Кранмър разучаваме оригиналния латински, и го парафразираме на английски, и го четем отново на краля, който слуша, отмервайки ритъма с ръка по стола си, сякаш слуша музика. Понякога кима одобрително на архиепископа или на мен и казва: „Чуйте го! Истинско чудо е да чуваме Словото Божие на родния си език!“, а друг път се намръщва и казва: „Тази фраза е тромава, Катрин. Полепва по езика като стар хляб. Никой няма да я изрече гладко. Преправете я, как мислите?“ И аз вземам посочения ред и го изпробвам по един начин, а после по друг, за да зазвучи по-добре.
Той не споменава Указа за наследяването на престола, нито пък аз. Указът е представен пред камарите на Парламента и е превърнат в закон, без аз да отбележа пред съпруга си, че той предвижда възможността за моята смърт, макар да съм достатъчно млада да му бъда дъщеря, че предвижда възможност да бъда последвана от друга кралица, макар да не се е оплакал от мен. Гардинър отсъства от двора, Кранмър е наш чест събеседник, и кралят обича да работи с двама ни.
Явно той сериозно възнамерява този превод да бъде направен и предоставен на църквите. Понякога казва на Кранмър: „Да, но това трябва да се чува горе в галерията, където стоят бедните хора. Трябва да бъде ясно. Трябва да може да се чува дори когато някой стар свещеник мърмори под носа си.“
— Старите свещеници няма да го четат изобщо, освен ако не им го наложите със сила — предупреждава го Кранмър. — Има мнозина, които мислят, че това не може да бъде никаква меса, щом не е на латински.
— Ще правят каквото им наредя — отвръща кралят. — Това е Божието Слово на английски, и аз ще го дам на народа си, без значение какво искат старите свещеници и старите глупаци като Гардинър. А кралицата ще преведе старите молитви и ще напише някои нови.
— Наистина ли? — пита ме Кранмър с любезна усмивка.
— Обмислям го — казвам предпазливо. — Кралят има добрината да ме насърчава.
— Прав е — казва Кранмър с поклон. — Каква църква ще създадем с литургията на английски и молитви, написани от вярващите! От самата кралица на Англия!
Затоплянето на времето донася подобрение за крака на краля, от който е изтекла най-лошата гной и сега изпуска съвсем лек секрет, и това подобрява настроението му. Докато работи с мен и своя архиепископ, той сякаш си възвръща донякъде предишната си радост от умствения труд, и тя дори задълбочава обичта му към Бог. Обича да идваме при него, когато е сам преди вечеря, може би само с някой паж, който да му поднася сладкиши, или някого от писарите или служителите си. Сега е принуден да носи очила за четене, и не обича придворните да го виждат със стъклата със златни рамки, привързани за носа му. Срамува се от размазаното си и замъглено зрение и се бои, че ще ослепее, но се смее, когато един ден вземам тлъстото му лице в ръцете си и го целувам, и му казвам, че прилича на учена кукумявка и че е красив с очилата си и би трябвало да ги носи навсякъде.