Денем отивам в собствените си покои и мога да работя по литургията с дамите си. Следобедите при нас често се отбива Томас Кранмър, и тогава работим заедно. Текстът не е дълъг, разбира се, но е наситен. Имам чувството, че всяка дума трябва да натежи от святост. От началото до края да няма нито един излишен ред или нестроен звук.
През май архиепископът ми донася първия отпечатан екземпляр, покланя се и го полага в скута ми.
— Това ли е? — питам почти слисано, поставила пръст върху гладката кожена корица.
— Това е — отвръща той. — Моят и вашият труд, навярно най-великият труд, който някога ще извърша. Навярно най-големият дар, който някога ще можете да дадете на английския народ. Сега те могат да се молят на родния си език. Сега, когато говорят, могат да се уповават, че Бог ще ги чуе. Могат наистина да бъдат Божи народ.
Не мога да повдигна ръка от корицата; имам чувството, че докосвам Божията десница.
— Милорд, това е дело, което ще пребъде поколения наред.
— А вие изпълнихте своята роля в него — казва той великодушно. — Тук се долавя както мъжки глас, така и женски, и мъжете, и жените ще изричат тези молитви, може би дори ще коленичат редом едни до други, равни в Божиите очи.
Дворецът „Сейнт Джеймс“, Лондон
Лятото на 1544 г.
Редят се дни, изпълнени със слънчева светлина, и кралят укрепва. Доволен е от кампанията си срещу Шотландия, а през юни заминаваме за преустроения дворец „Сейнт Джеймс“ за сватбата на неговата племенница, моята придворна дама и приятелка лейди Маргарет Дъглас, с шотландския благородник Матю Стюарт, граф на Ленъкс. Тук кралят може да се разхожда в градината, започва да се движи с по-голяма лекота и дори се упражнява в стрелба с лък, макар че никога вече няма да играе тенис. Наблюдава младите мъже от двора и знам, че ги преценява с поглед, сякаш още са негови съперници, макар да е далеч по-стар от тях, по-стар от бащите им, и никога повече няма да смъкне жакета си и да танцува по риза. Най-вече наблюдава красивия млад жених, Матю Стюарт.
— Той ще спечели Шотландия на моя страна — казва Хенри в ухото ми, докато булката и младоженецът вървят, хванати за ръце, по пътеката между пейките в църквата. Племенницата на Хенри ми намига дяволито, когато минава покрай мен. Тя е изключително непокорна невеста, открито изпълнена с облекчение, че най-сетне ѝ е позволено да се омъжи на почти трийсет години, след два скандала, и двата — свързани с млади мъже от дома Хауард. — Той ще спечели Шотландия за мен, и тогава принц Едуард ще се ожени за малката кралица на шотландците — Мери — и аз ще видя Шотландия и Англия обединени.
— Това би било прекрасно, ако може да бъде постигнато.
— Разбира се, че може да бъде постигнато.
Кралят се изправя тежко на крака и се обляга на ръката на един паж, когато поемаме надолу по пътеката. Вървя редом с него и пристъпваме бавно, едно тромаво трио, към отворените врати на параклиса. Предвижда се да има голямо празненство в чест на тази сватба, която обещава толкова много за безопасността на Англия.
— С шотландците на моя страна, ще мога спокойно да победя Франция — казва Хенри.
— Милорд съпруже, наистина ли сте достатъчно добре, за да заминете лично?
Усмивката, която ми отправя, е по-ведра от тази на който и да е млад капитан в неговата армия.
— Мога да яздя — казва. — Без значение колко слаб е кракът ми под мен, когато ходя, поне мога да седя на кон. А ако мога да яздя начело на войниците си, мога да ги отведа до Париж. Ще видиш.
Вдигам поглед, за да възразя — половината участници в Тайния съвет дойдоха при мен и ме помолиха да подкрепя призива им към краля да не тръгва лично на война, дори испанският посланик казва, че императорът не е съгласен с това — когато виждам, сред стотиците, стълпени в параклиса, извърната тъмнокоса глава, профил, скъпоценен камък, пришит в шапка, а, изпод ръба на шапката, бърз поглед към мен, и изведнъж, в миг, разпознавам любимия си, Томас Сиймор.
Бих го познала навсякъде. Разпознах го по тила. Кралят се е препънал и ругае пажа, задето не е успял да го подкрепи, а аз отстъпвам назад и сграбчвам Нан под ръка и я стискам силно, докато мъждиво осветеният параклис плува около мен и си помислям, че ще припадна.
— Какво има? — пита настойчиво тя.
— Спазъм — казвам наслуки. — В корема ми. Просто месечният ми цикъл.
— Спокойно — казва тя, като ме гледа, затова не забелязва Томас, а той проявява благоразумието да отстъпи назад, скривайки се от погледа ми. Правя няколко замаяни стъпки, примигвайки. Не мога да го видя, но чувствам очите му върху мен, мога да доловя присъствието му в малкия параклис, почти мога да усетя натрапчивия мирис на чистата му пот. Имам чувството, че отпечатъкът от голите му гърди се вижда върху бузата ми като жигосан белег. Имам чувството, че всеки, който ме погледне, би могъл да узнае, че аз съм негова любовница, аз съм негова блудница. Една нощ лежах под него и го умолявах да ме „оре“ цяла нощ, сякаш съм нивата му, а той — плуг.