— Знаех си! — възкликва Томас. — Знаех си, че няма да чакате — и кралят му се усмихва широко в отговор. — Кажете, че трябва да дойда с вас.
— Не бих приел никой друг. Ти ще бъдеш начело на армията, имам ти доверие, Том. Брат ти замина да усмири шотландците. Разчитам на теб да прославиш името си и да защитиш наследственото право на царствения си племенник във Франция.
Томас слага ръка на сърцето си и се покланя.
— По-скоро бих умрял, отколкото да ви разочаровам — казва той. Все още не ме е погледнал.
— А сега можеш да поздравиш своята кралица — казва Хенри.
Томас се обръща към мен и се покланя много ниско, бургундски поклон, най-елегантният жест на света; едната му ръка с дълги пръсти помита пода с украсената му с бродерия шапка.
— За мен е радост да видя ваше величество — казва той, с напълно спокоен и овладян глас.
— Добре дошли отново в двора, сър Томас — казвам с премерен тон. Чувам как звучат думите ми — сякаш съм малко момиче, което ги рецитира в учебна стая, правилният поздрав към един завръщащ се съветник. — Добре дошли отново при нас, сър Томас.
— Той свърши прекрасна работа за нас! — Хенри се обръща към мен и потупва ръката ми, отпусната върху страничната облегалка на трона ми. Задържа влажната си длан върху моята, сякаш за да покаже, че притежава дланта ми, ръката ми, тялото ми. — Сър Томас е постигнал договор с Ниските земи, който ще ни осигури безопасност, когато тръгнем в настъпление към Франция. Убедил е владетелката. Този човек има истинско обаяние. Много красива ли ти се видя, Том?
От колебанието на Томас се досещам, че това е груба шега, насочена срещу непривлекателната външност на кралицата.
— Тя е вежлива и любезна жена — казва той. — И би предпочела мир с Франция, а не война.
— Странно създание в две отношения! — отбелязва Уил Сомърс, като се навежда. — Мила жена, която иска мир. Какво ще е следващото, за което ще ни разкажеш, Том Сиймор? Честен французин? Остроумен германец?
Придворните избухват в смях.
— Е, добре си се завърнал у дома, навреме за война; времето за мир свърши! — възкликва Хенри, и вдига големия си бокал за наздравица. Всички се изправят, вдигат чаши и пият за войната. Чува се тропот и стърженето на пейките по дървения под, когато всички сядат отново, Томас се покланя и отстъпва назад до масата, запазена за най-видните благородници в двора. Сяда на мястото си, някой му налива вино, а друг го тупва по гърба. Все още не ме е погледнал.
Дворецът Уайтхол, Лондон
Лятото на 1544 г.
Той не ме поглежда. Не ме поглежда никога. Когато танцувам в кръг и погледът ми преминава от едно усмихнато лице към друго, никога не го виждам. Говори с краля, или стои в някой ъгъл и се смее с приятели; застава до някоя игрална маса, или гледа навън през прозореца. Когато дворът отива на лов, той седи високо върху едър черен кон, свел лице надолу, докато затяга колана на седлото или потупва животното по врата. Когато има състезания по стрелба с лък, тъмният поглед на присвитите му очи е насочен само покрай стрелата към мишената; когато играе тенис, с бял ленен шал около врата, с риза, разтворена на шията, вниманието му е изцяло съсредоточено върху играта. Когато идва на литургия сутрин, с краля, отпуснал ръката върху рамото му, не вдига поглед към моята галерия, където сме коленичили аз и дамите ми, със сведени в молитва глави. По време на дългата служба, когато надничам между пръстите си, виждам, че той не се моли със затворени очи; взира се в дарохранителницата, с лице, осветено от нахлуващата през прозореца над олтара светлина, самият той прекрасен като изваян светец. Тогава затварям очи и прошепвам наум: „Бог да ми е на помощ, Бог да ме освободи от това желание, Бог да ме направи така сляпа за него, както е той за мен.“
— Томас Сиймор никога се обръща към мен дори с една дума — отбелязвам пред Нан, когато сме сами преди вечеря една вечер, за да разбера дали е забелязала.
— Нима? Той е празноглав като кутре и вечно флиртува с някоя жена. Но брат му също не те харесва особено. Цялото им семейство има много високо мнение за себе си, и разбира се, няма да искат една мащеха от рода Пар да накара хората да забравят майката на принца, родена Сиймор. С мен е винаги съвършено вежлив.
— Сър Томас говори с теб?
— Само мимоходом. Единствено от вежливост. Не го харесвам особено.
— Пита ли те как съм?
— Защо би го сторил? — пита тя. — Вижда как си. Може сам да те попита, ако се интересува.
Свивам рамене, сякаш не ме е грижа.
— Просто откакто се прибра от Ниските земи, като че ли не проявява интерес към никоя от дамите, докато преди толкова обичаше флиртовете. Може би е оставил сърцето си там.