— Помоли астронома на краля да изготви хороскопа ми и да го донесе, когато го повикам — казвам ѝ. — Кажи му да го пази в тайна и да не го обсъжда с никого освен с мен.
— От любовта ли се интересуваш или от опасността? — пита тя остро.
Поглеждам я насмешливо.
— О, и от двете, предполагам.
Дворецът Уайтхол, Лондон
Лятото на 1544 г.
Предсказанията на астронома убеждават краля, че е добре да потегли за Франция, докато Марс е високо в астрономичната му карта. Лекарите пристягат с превръзки раната му и му дават лекарства, които облекчават болката и го поддържат възбуден като пиян младеж на първия си турнир. Тайният съвет се поддава на въодушевлението на краля и идва в двореца Уайтхол да го види как отплава с кралската баржа, за да слезе надолу по течението на реката до Грейвзенд, а оттам да потегли на кон към Дувър. Ще прекоси Тясното море, за да се срещне с испанския император и да вземат решение за атаката, с която техните две армии ще приклещят Париж.
Покоите на краля в Уайтхол са пълни с карти и списъци със снаряжение, което трябва да бъде събрано, и на нещата, които трябва да се изпратят след него. Войниците във Франция вече се оплакват, че нямат достатъчно барут и сачми, вече ограбваме частите по границата с шотландците, за да снабдим нахлуването във Франция. Веднъж дневно, всеки ден без изключение, кралят отбелязва, че единственият човек, който е можел да организира война, бил кардинал Улзи и че хората, които измъчвали този велик ковчежник, трябвало сами да се продънят в пъкъла, задето лишили Англия от такова съкровище. Понякога бърка името и проклина всички, задето са му отнели Томас Кромуел. Това кара всички ни да се чувстваме странно неловко, сякаш облеченият в червени одежди кардинал може да бъде призован от гроба от нуждата на стария си господар, загърнатият в кожи съветник да се яви тихо пред него; сякаш кралят може отново да призове обезглавените и да ги застави да му служат.
Аз заедно с всичките си дами шия знамена и навивам ивици лен за превръзки. Бродирам върху плътния жакет на краля розите на Тюдорите и златни хералдически лилии, когато вратата се отваря и влизат половин дузина благородници начело с Томас Сиймор, с напълно непроницаемо красиво лице.
Осъзнавам, че се взирам в него ужасена, с увиснала в ръката ми игла. Не ме е поглеждал, откакто се разделихме като любовници, на зазоряване преди повече от година, и се зарекохме, че никога повече няма да разговаряме, няма да се търсим. Чувството, че съм призована от Бог, не успя да намали страстта ми към него, макар да се молех да стане така. Никога не влизам в някоя стая, без да потърся лицето му. Никога не го виждам да танцува с някоя от дамите ми, без да я намразя заради ръката му на кръста ѝ, за внимателното накланяне на главата му, за развратното ѝ, пламнало и поруменяло лице. Никога не го търся с поглед по време на хранене, но някак винаги го забелязвам с крайчеца на окото си. Външно съм бледа и сериозна; отвътре изгарям за него. Чакам да го видя всеки ден, на литургия, на закуска, по време на лов. Старая се никой да не вижда как го наблюдавам. Никой не може никога да каже, че остро, пламенно съзнавам присъствието му, когато той е в стаята, когато ми се покланя или прекосява стаята, или когато се е изтегнал небрежно на някоя пейка до прозореца и разговаря тихо с Мери Хауард. Сутрин и вечер, на закуска и вечеря, поддържам изражението си напълно непроницаемо, докато очите ми се плъзгат над тъмнокосата му глава, а после отмествам поглед, сякаш изобщо не съм го видяла.
А сега, внезапно, той е тук, влиза в покоите ми, сякаш е поканен гост, покланя се на мен, и на принцесите, с ръка на сърцето, с прикрити и потайни тъмни очи, сякаш съм го призовала с пламенното туптене на пулса и сърцето си, сякаш може да почувства как топлината на кожата ми изгаря неговата, сякаш съм изкрещяла високо, че трябва да дойде при мен, че ще умра, ако не дойде при мен.
— Ваше величество, дойдох по заповед на краля, който ме помоли да ви заведа при него, през частната градина, сама.
Вече съм на крака, скъпият жакет на краля е паднал на пода, конецът се измъква от ухото на иглата, когато се отдалечавам от него, все още с иглата в ръка.
— Ще доведа принцесите — казвам. Едва успявам да говоря. Не мога да дишам.
— Негово величество каза, че трябва да дойдете сама — отвръща той. Тонът е вежлив, устата му се усмихва, но очите му са студени. — Мисля, че има изненада за вас.
— В такъв случай ще дойда веднага — казвам.
Почти не виждам усмихнатите лица на дамите си, докато Нан безмълвно взема иглата от ръката ми; Томас Сиймор ми предлага ръката си, аз слагам длан върху неговата и го оставям да ме издърпа от стаята и надолу по широките каменни стълби натам, където вратите към облените в слънце градини стоят отворени.