— Трябва да е капан — изричам с приглушен, равен тон. — Това капан ли е?
Той поклаща глава в отговор на въпроса ми, после кимва на стражите, които вдигат пиките си и ни пускат да излезем навън на слънчевата светлина.
— Не. Просто продължавай да вървиш.
— Възнамерява да ми заложи капан, като те изпраща при мен. Ще види… не бива да отивам с теб.
— Единственият начин да постъпиш, е да се държиш така, сякаш няма нищо необичайно. Трябва да дойдеш и е добре да вървим, без да се бавим, така че това да ни отнеме точно толкова време, колкото винаги отнема преминаването през градините. Дамите ти гледат през твоите прозорци, благородниците сигурно гледат от прозорците на краля. Ще вървим заедно, без да спираме и без да се поглеждаме.
— Но ти така или иначе не ме поглеждаш! — избухвам.
Леко ощипване на пръстите ми напомня да вървя спокойно. Струва ми се, че това е някакво подобие на чистилище. Трябва да вървя до мъжа, когото обожавам, да нагаждам стъпките си към неговите, и да не изпитвам удоволствие от това, докато сърцето ми блъска като чук по ребрата заради всички неща, които искам да кажа.
— Разбира се, че не — казва той.
— Защото си престанал да ме обичаш — гласът ми е много нисък, напрегнат от болка, докато го обвинявам.
— О, не — казва той небрежно, и се обръща към мен с усмивка. Поглежда нагоре към покоите на краля и кимва на някакъв познат до еркерния прозорец. — Защото те обичам отчаяно. Защото не мога да спя от мисли за теб. Защото изгарям от страст по теб. Защото не смея да те погледна, понеже ако го сторя, всеки мъж и жена в двора ще види всичко това в очите ми.
Едва не се препъвам, коленете ми омекват и усещам как нещо започва да пулсира дълбоко в корема ми при думите му.
— Върви! — нарежда рязко той.
— Помислих…
— Зная какво си помислила. Сгрешила си — казва той рязко. — Не спирай да вървиш. Ето го и негово величество.
Кралят се е разположил на голям стол, който са изнесли в слънчевата градина, кракът му е подпрян на ниско столче.
— Не мога да ти опиша… — прошепвам.
— Знам — казва той. — Не можем да говорим.
— Можем ли да се срещнем?
Той ме довежда пред краля и се покланя ниско.
— Не — казва, докато отстъпва заднешком.
Ще ми бъде оказана чест. Широката усмивка на краля ми дава да разбера, че ще ми бъде поверен такъв висок пост, какъвто не е бил заеман от никоя кралица преди, с изключение на наистина великата Катерина Арагонска. Кралят ми съобщава насаме в градината, а след това обявява пред страната, че ще бъда главен регент. Половината членове на съвета трябва да заминат с него за Франция, другата половина — да останат с мен като съветници. Архиепископ Томас Кранмър ще бъде мой главен съветник, и аз забелязвам как кралят балансира съветите, които ще чувам: следващият най-изтъкнат мъж на служба при мен ще бъде лорд-канцлерът Томас Ризли, естествен враг на Кранмър и вдъхващ ми все повече съмнения като мой приятел. Когато се върне, след като е опустошил Шотландия, за да научи шотландците да посрещат с радост предложенията ни, Едуард Сиймор ще ме съветва, а сър Уилям Питър, сдържаният и любезен секретар на краля, също ще ми служи.
За мен това е изключителна стъпка към величието. Чувствам очите на двете принцеси, приковани върху мен, когато научават новината. Те ще видят една жена да управлява страна, ще видят, че това е възможно. Едно е да им кажа, че една жена е способна да преценява правилно и да упражнява власт, друго е да видят мащехата си, жена на трийсет и две години, действително да управлява кралството. Боя се, че не мога да се справя, и въпреки това зная, че мога. Наблюдавала съм краля ден след ден и съм осъждала непостоянните му мнения и променливите му нареждания. Дори без съветници от двете страни на религиозния спор, бих избрала умерен среден път. Кралството трябва да се придържа към реформата, но аз няма да допусна гонения. Нито пък ще постъпвам като Хенри: внезапно да започна да разследвам някого, да го накарам да трепери от страх и да го арестувам, съзнавайки тайно през цялото време, че той няма да бъде изправен на съд. Мисля, че има някаква лудост в начина, по който съпругът ми упражнява власт и — макар че никога не бих го критикувала — мога поне да управлявам по начин, който смятам за по-разумен и човечен.
Половината придворни заминават на война с краля. Всички до един имат своите постове, титли и задължения. Всички са снабдени с оръжия и коне. Кралят има нови доспехи. Откакто падна и нарани крака си, рядко е носил дори нагръдник, но за тази кампания старите му доспехи са извадени и преправени за наедрялото му тяло. Наложило се е да прикрепят допълнителни части, трябвало е да подсилят изцяло доспехите; после той заяви, че не му стават и поръча изцяло нови от арсенала в Тауър, където ковачите и оръжейниците изчукват метала от зори до среднощ, а огнищата на ковачниците пламтят до късно през нощта. Веднага щом новите доспехи са завършени, с новите огромни размери, нужни, за да бъде обгърнато от нагръдник масивното му тяло, с разширени набедреници, за да стават на едрите му бедра, той поисква нов комплект. Окончателният му избор пада на доспехи, изработени по италиански модел, украсени с позлата, гравирани с черно, огромно количество красиво обработен метал, който гръмко демонстрира власт и богатство.