Една сутрин Томас Кранмър идва в покоите ми, покланя ми се и прошепва:
— Може ли да ви кажа една дума, ваше величество?
Отстъпвам настрани и за моя изненада той пъхва дланта ми под ръката си, извежда ме от стаята и ме повежда към дългата галерия, където не могат да ни чуят.
— Исках да ви покажа това — казва той, тъмните му очи проблясват под сивите вежди.
От ръкава си изважда книга, подвързана с кожа. Вътре е титулната страница със състоящото се от една дума заглавие: там пише „Псалми“. С леко сепване осъзнавам, че той държи книгата ми, моята първа публикувана книга.
— Няма автор — казва Кранмър, — но разпознах веднага гласа.
— Отпечатана е анонимно — казвам бързо. — Няма упоменат автор.
— И това е благоразумно. Има мнозина, които биха отрекли правото на обикновените хора да разбират Библията или псалмите, а също и мнозина, които биха побързали да критикуват всеки, проявил дързостта да преведе латинските псалми на епископ Фишър, — той помълчава, усмивката му е топла: — Не ми се вярва на някой да му мине и през ум, че това може да е дело на жена.
— По-добре да си остане така — казвам.
— Съгласен съм. Просто исках да знаете, че получих тази малка книга от човек, който нямаше представа кой е авторът, но смяташе, че преводът е изключителен, и че с радост се сдобих с него. Който и да е авторът, би трябвало да се гордее с труда си. Той е много добър, наистина много добър.
Откривам, че се изчервявам силно, като смутен писар.
— Много сте любезен…
— Изказвам похвали, когато са заслужени. Това е работа на човек с дарба за езици и поет.
— Благодаря ви — прошепвам.
Насърчена от публикуването и успеха на книгата с псалми, изказвам пред епископа предположението, че може да се осмеля да започна осъществяването на по-голям замисъл — превода на четирите Евангелия от Новия Завет, ключовите документи за живота на Христос. Страхувам се да не каже, че това е твърде голяма задача, но той е въодушевен. Ще започнем с латинския превод на учения Еразъм, и ще се опитаме да го предадем на английски, с красиви, но прости думи, които всеки може да прочете.
А ако хората четат за живота на Христос на прост език и го разбират, нима не може и да Го последват? Колкото повече уча, толкова по-уверена съм, че мъжете — а наравно с тях и жените — могат да поемат грижата за собствените си души, могат сами да работят за собственото си спасение, и могат да отправят молитвите си направо към Бог.
Разбира се, след като вече веднъж съм помислила това, започвам да мисля, че измамите, хитрините и съблазните на Римокатолическата църква са позорно възползване от невежеството на хората. Да продадеш на една жена поклоннически знак и да ѝ кажеш, че с това доказателство, че е била на поклонение греховете ѝ са опростени, със сигурност само по себе си е грях. Да увериш някоя жена, че ако достатъчно монахини отслужат достатъчно литургии, мъртвото ѝ дете ще отиде на небето, е толкова долно измамничество, колкото да пробуташ фалшива монета за истинска. Да откупиш прошка от папата, да принудиш папата да анулира брак, да го накараш да пренебрегне законите на роднинството, да гледаш как ограбва кардиналите си, които вземат глоби от епископите, които пък вземат такси на свещениците, а те пък прибират десятъка си от бедните — всички тези злоупотреби ще трябва да отпаднат, ако приемем, че една душа може да се обърне към Бог без чужда намеса. Приемането на кръстната смърт е Божие дело. Църквата е творение на човека.
Сещам се за нощта, когато се молех и разбрах, че Бог ме е осенил. Чух го, наистина го чух. Мисля си за простотата и красотата на саможертвата на Христос, и разбирам по всичко — от четене и от откровение — че ритуалите на старата църква трябва да отпаднат и хората да се явяват пред Христа сами, когато Той ги призове. Не трябва да има сляпо подчинение, не трябва да има мънкане на непознат език. Хората ще се научат да четат и ще имат Библия, за да могат сами да намерят пътя си. Това вярвам сега, и това ще постигна като главен регент и като кралица. Това е мой свещен дълг. Това е моето призвание.