Замъкът Лийдс, Кент
Есента на 1544 г.
Пристигането на краля в замъка му е организирано като поетична драма. Всичко е само показност. Управителят на домакинството му и началникът на конницата са уредили всички подробности с моите управители и местата ни са определени така точно, сякаш заучаваме танц. В осем часа признателните жители на Кент започват да се събират от двете страни на пътя, който води към замъка, а първите кралски телохранители заемат постовете си по протежение на пътя, за да удържат буйно развълнуваната тълпа, или, в случай че хората не са безумно развълнувани, да дават тон за приветствените възгласи и да ги окуражават.
Градинарите и строителите са издигнали триумфални арки от лаврови клони, тръбачите са се покачили по куличките на замъка, а музикантите стоят готови на входа. Чуваме тропотът на конски копита, когато наближава авангардът, а после и първата редица, и сега, от портата на замъка, където съм застанала с Мери и Елизабет от едната страна и Едуард от другата, виждам да се задават развяващите се на вятъра знамена на кралската свита и големият флаг на Англия.
Невъзможно е да не забележа краля. Изглежда внушителен в черните си италиански доспехи, огромният му боен кон в също такова метално снаряжение, най-едрият кон в редицата, ездачът се извисява над останалите: по-едър, по-ярък, по-висок от всеки друг на пътя. Хората наистина ликуват, доста спонтанно, кралят обръща глава и се усмихва ту на една страна, ту на друга, а зад него личният му ковчежник хвърля монети, за да насърчи въодушевлението.
Нервна съм. Шествието с посланиците, благородниците, поддръжниците и цветът на армията се движи бавно напред, с красивите коне, които отмятат глави и пръхтят, със стрелците с преметнатите на гърбовете им лъкове и пешите войници с току-що почистени дрехи, някои — с очукани шлемове, а начело, винаги привличащ погледа, великият крал.
Той дръпва юздите да спре коня си и четирима мъже изтичват до определените си места, за да го измъкнат от седлото. Докарват до коня платформа на колела, помагат на краля да слезе и да се закрепи на място. Той се обръща и ми махва с ръка. Тълпата ликува, войниците дават тон за аплодисментите, а после четиримата мъже му помагат да слезе по стъпалата до земята.
Неговите оръженосци излизат напред и разкопчават ремъците на наколенниците и на бронята над лактите му, но той остава с нагръдника и държи под мишница шлема си, за да има войнствен вид. Задържам погледа си, прикован с обожание върху него. Някъде там Томас седи на коня си и ме наблюдава.
Един паж застава от едната му страна и един — от другата, но той не се обляга на тях, за да върви. Дори сега, в мига, когато се поздравяваме, знам, че не трябва да го доближавам; той ще дойде при мен. Той тръгва към мен и виждам, че мъжете са се строили, за да могат да видят поздрава ни. Кралят идва все по-близо и по-близо, а аз и цялата ми свита се привеждаме в ниски, почтителни реверанси. Децата му се покланят почти до земята. Изведнъж усещам ръката му под лакътя си, когато ме повдига, и той се привежда и, пред всички, ме целува пламенно по устата.
Внимавам с изражението си. Тази мокра целувка със застоял дъх не трябва да предизвика дори най-леко трепване. Кралят ми обръща гръб, за да се обърне към армията си:
— Аз ви изведох в битка, и ви доведох у дома! — изревава той. — Доведох ви обратно с чест. Върнахме се триумфално.
Откъм войниците се надига одобрителен рев, и, когато надзървам иззад него, откривам, че се усмихвам на вълнението им. Невъзможно е да не бъда увлечена в радостта им от тяхната победа. Триумф, велик триумф е, че са възвърнали английски земи във Франция; че са показали силата и могъществото на нашия крал Хенри, и са се завърнали у дома с победа.
Седим един до друг пред олтара в параклиса на замъка Лийдс, в специални ниски столове, които създават илюзията, че сме коленичили благочестиво. Зад нас децата са свели благоговейно глави. Кралят се моли искрено няколко мига, а после докосва леко ръката ми, за да привлече вниманието ми.
— А Едуард е добре, нали? — пита.
Пред нас свещеникът застава с лице към олтара и благославя хляба и виното, гласовете на хористите се извисяват в празничния химн. Насочвам вниманието си от молитвите към съпруга си; от свещеното към светското. Не за пръв път се питам дали Хенри може наистина да вярва, че се случва чудо: виното се превръща в Свещената кръв, хлябът се превръща в Тялото на Христа, тъй като той обръща глава и говори с приятелите си, докато се извършва свещенодействието. Дали действително мисли, че всеки ден пред него се случва истинско чудо? И ако е така, защо би го пренебрегнал?