— Съмнявам се, ваше величество, защото трябваше да уча от моята Библия, когато бях благословена да се сдобия с нея, а много пъти я изтръгваха от ръцете ми. Трябваше да се боря за разбирането си. А предполагам, че на всяка от вас е била давана Библия и сте наставлявани от най-добрите учени.
— Нейно величество сама пише книга — намесва се гордо Нан. — Кралят я помоли да преведе молитви от латински, за да даде тази книга на хората. Тя работи със самия крал. Учи с изтъкнатия духовник и учен Томас Кранмър. Заедно работят по требник на английски.
— Значи е вярно? — пита ме настойчиво тя. — Ще слушаме молитвите в църквите на английски? Ще ни бъде позволено да знаем какво е казвал свещеникът през всички тези години?
— Да.
— Хвала на Бога — казва тя простичко. — Благословена сте, че вършите такава работа.
— Кралят е този, който дава литургията на своя народ — казвам. — А Томас Кранмър я превежда. Аз само помагах.
— Толкова ще се радвам да чета молитвите — казва тя разпалено. — А Бог ще се радва да ги чуе, понеже Той трябва да чува молитвите на всички хора, на какъвто и език да говорят, дори когато мълчат.
Не успявам да сдържа интереса си.
— Мислите ли, че Бог, който ни е дал Словото, разбира без слова? Отвъд словата?
— Трябва да е така — казва тя. — Той разбира мислите ми, дори когато са в ума ми, преди да съм ги облякла в думи. Разбира молитвите ми, дори когато отправям само безсловесен зов към Него, като птица, която чака повикването на птичарката — и допълва: — И ни едно врабче не пада без волята Му. Той сигурно знае какво изпитва едно врабче. Сигурно знае какво искам да кажа, когато говоря безспирно. Сигурно разбира притчите и простите истории, след като собственият Му Син е говорел с притчи и прости истории, на какъвто там език са имали във Витлеем.
Усмихвам се, но съм впечатлена. Не съм мислила за езика на Бог като за езика преди думите, езика, говорен в сърцето, и ми харесва мисълта, че Бог разбира молитвите ни, сякаш сме птици, които кълват в краката Му.
— И чрез самостоятелно учене ли стигнахте до това разбиране? — питам. — У дома ли бяхте обучавана?
Ан Аскю заема позата си на проповедник, с една ръка, подпряна леко на масата ми, с вдигната глава. Осъзнавам, че това е проповедта ѝ, че тя говори от сърце, говори за своите лични преживявания и за присъствието на Словото Божие в живота си.
— Бях обучавана заедно с братята си, докато те не отидоха в университета — започва тя. — Нашето семейство бе образовано, макар и не и чак начетено. Като млад баща ми служеше на вашия съпруг, краля. Когато бях на шестнайсет години, той ме омъжи за един съсед, Томас Кайм, и с него имахме две деца, преди той да ме нарече еретичка и да ме изхвърли от дома, защото четях Библията, която крал Хенри в своята мъдрост даде на целия народ на Англия.
— Сега тя е само за мъже и жени от благородно потекло — предупреждава я Нан и хвърля бърз поглед към затворената врата. — Не за жени като вас.
— Тя беше поставена в нашата църква, в дъното на църквата, където и най-бедният мъж и най-обикновената жена можеха да влязат и да четат, ако умеят да четат — поправя я изненадващата млада жена. — Казаха ни, че е предназначена хората да я четат, че кралят я е дал на своя народ. Може и да са я махнали отново, но ние помним, че кралят я даде на хората на Англия — на всички хора на Англия, за да я четем. Лордовете я прибраха обратно, принцовете на църквата, които се смятат за толкова велики, ни я отнеха; но кралят ни я даде, Бог да го благослови.
— Къде отидохте? — питам. — Когато вашият съпруг ви изхвърли от дома ви?
— Отидох в Линкълн — казва тя с усмивка. — Седнах в дъното на голямата катедрала, взех в ръце Библия и започнах да я чета пред цялото паство и пред невежите поклонници, които влизат през вратите, като целуват пода и пълзят на колене. Бедните хора, те дрънчаха с поклонническите знаци, с които бяха накичили дрехите си, но смятаха, че е ерес една жена да чете Словото Божие в църква. Само си представете! Да мислят, че е ерес един вярващ да чете Библия в църква!
— Четях я на глас на всеки, който влизаше и излизаше в онази голяма сграда, на всеки, който купуваше и продаваше опрощения, на всеки, който търгуваше с поклоннически знаци и с реликви, на всички глупци и търгаши. Четях Библията, за да ги науча, че единственият път към Бог е не през късчета нащърбен камък и парченца кости, шишенца със светена вода и молитви, написани върху късчета хартия и забодени върху дрехата. Не е през осветени пръстени и целуване на крака на някоя статуя. Показах им, че единственият път към Бог е чрез Неговото Свещено Слово, в собствените Му свещени думи.
— Вие сте смела жена — отбелязвам.