— Прав сте.
— Зная! И погледнете, можете да видите молитвите, които преведохте, а работата на Кранмър също е тук, вътре, аз я изгладих и на някои места я изложих с по-добър език, и сам преведох някои части. И ето я, моята книга.
Вземам листовете и прочитам първите няколко листа. Прекрасно е, точно както се надявах, че ще бъде. Просто и ясно е, с ритъм и такт като поезия, но в него няма нищо пресилено или натруфено. Поглеждам един ред, чието превеждане ми отне половин ден, като заменях една дума с друга, задрасквах я и започвах отново. Сега, напечатано, изглежда така, сякаш никога не би могло да бъде друго, сякаш молитвата винаги е била на английски. Изпитвам онази дълбока радост на писателка, която за пръв път вижда творбата си отпечатана. Поглъщащата, съкровена работа доби публичност, тя излезе навън в света. Ще бъде оценявана и аз съм изпълнена с увереност, че това е добра работа.
— Моята литургия, в моята църква — за краля притежанието е това, което му дава радост. — Моята църква в моето кралство. Трябва да бъда едновременно крал и папа в Англия. Трябва да браня народа от врагове от външни врагове и да ги водя към Бог.
Впечатлени, Нан и Катрин шушукат тихо и благоговейно. Познават всяка фраза и пасаж, след като са си предавали текста от ръка на ръка, подобрявали са и са изглаждали изказа, чели са на глас на Томас Кранмър направените от него промени, сверявали са думите ми заедно с мен.
— Можете да вземете това — заявява кралят великодушно. — Можете да прочетете тези страници и да ги проверите за глупави грешки, допуснати от чираците на печатаря. И можете да ми кажете какво мислите за този мой най-велик труд.
Един от пажовете му пристъпва напред и събира купчината листове.
— Имайте предвид — казва кралят и размахва пръст към мен, — искам искреното ви мнение, не нещо, измислено, за да ми угоди. Винаги искам от вас единствено истината, Катрин.
Правя реверанс, когато стражите задържат вратите отворени пред нас.
— Ще чета внимателно и ще ви кажа искреното си мнение — обещавам. — Това ще е стотният път, в който ще чета тези думи, а се надявам да ги прочета хиляда пъти. Всъщност цяла Англия ще ги чете хиляди пъти, те ще бъдат четени всеки ден в църква.
— Трябва винаги да говорите откровено с мен — казва той сърдечно. — Вие сте моя помощница и моя партньорка. Вие сте моята кралица. Ще вървим заедно напред, Катрин, ще изведем хората от мрака и ще ги въведем в светлината.
Нан, Катрин и аз не казваме нито дума, докато не се връщаме обратно на сигурно място в покоите ми, и вратата зад нас не се затваря.
— Колко прекрасно! — възкликва Катрин. — Че кралят ще сложи собственото си име под този труд. Стивън Гардинър не може да каже нищо против него, ако е одобрен от самия крал. Как само го водите, ваше величество! Колко много се приближаваме към истинското благочестие!
Нан разстила страниците на масата и аз вземам перото, за да отбележа всички евентуални грешки, когато едно леко потропване на малката врата, която извежда директно от стълбите към конюшните, ни кара да вдигнем погледи. Тази врата, по предварително споразумение, използват проповедниците, които желаят да влязат дискретно; може би е книгопродавец с книга, която някой от шпионите на Гардинър би заклеймил като еретична. Всички други посетители, важни и незначителни, официални гости и молители, се качват по широките парадни стълби и за присъствието им се съобщава в приемната ми, когато огромните двойни врати се разтварят.
— Вижте кой е — казвам тихо, и Нан отива до вратата и я отваря. Стражът, който стои долу, в най-долния край на стълбището, гледа как един млад мъж влиза и се покланя на мен и на Джоан Дени.
— О, това е Кристофър, който е на служба при съпруга ми — казва Джоан, изненадана. — Какво правиш тук, Кристофър? Трябваше да влезеш през главната врата. Стресна ни.
— Сър Антъни поръча да дойда при вас, без да ме забележат — отвръща той и се обръща към мен. — Сър Антъни каза да съобщя незабавно на ваше величество, че мистрес Ан Аскю е арестувана и подложена на разпит.
— Не!
Той кимва.
— Била е арестувана и разпитвана от инквизитор, а после лично от кмета на Лондон. Сега е под надзора на епископ Бонър.
— Обвинена ли е?
— Не още. Той я разпитва.
— В същия ден, когато кралят ти дава молитвите на английски? — прошепва ми слисано Нан. — В същия ден, когато обещава, че Англия ще бъде освободена от суеверието? Наредил е да я арестуват и да я подложат на разпит?
— Бог да ни помага и да ни пази; това е неговият бой с кучета — казвам с глас, разтреперан от ужас. — Насъсква едно псе, а после друго. Оставя двете да се бият докрай.