Две неща спасяват Ан Аскю: собственият ѝ остър ум и моята закрила. Тя не признава нищо, освен че вярва в Светото писание, а когато се опитват да ѝ заложат клопка с подробности от литургията, тя казва, че не разбира, че е проста жена, че единственото, което прави, е да си чете Библията, Библията, дадена от самия крал, и да се опитва да следва предписанията ѝ. Всичко друго е твърде заплетено и сложно за една вярваща, богобоязлива жена като нея. Кметът се опитва да ѝ заложи капан с въпроси по теология, а тя запазва самообладание и казва, че не може да говори за такива неща. Изпълва Едмънд Бонър, епископа на Лондон, с почти неописуем гняв, но той не може да направи нищо срещу нея, когато чува от хората в обкръжението си, че Ан Аскю проповядва пред кралицата и дамите ѝ, и че кралицата и нейните приятелки и компаньонки — най-изтъкнатите дами в страната — не са чули еретични думи. На кралицата — ползваща се с толкова голяма благосклонност от страна на краля, че той е останал цяла нощ в покоите ѝ — не може да бъде отказано. Тя все още не се е застъпила пред краля за придворната си проповедница, но явно може да го направи. С уплашена припряност освобождават Ан Аскю и я изпращат у дома при съпруга ѝ. Тъй като са мъже и грубияни, това е единственият начин, който могат да измислят, за да контролират една жена. Разсмивам се, когато ми го съобщават. Мисля, че това ще бъде наказание повече за него, отколкото за нея.
Дворецът Уайтхол, Лондон
Ранното лято на 1545 г.
Испанският посланик, Йосташ Шапюи, който предано бранеше обречената кауза на горката майка на принцеса Мери, кралица Катерина, който наричаше Ан Болейн „Дамата“, с такава презрителна гримаса, та всички разбираха, че иска да каже „блудницата“, е остарял в служба на принцеса Мери и майка ѝ, и си заминава у дома в Испания. Той куца като краля, осакатен от подагра, и може да върви само ако се подпира на бастуните си, със сгърчено от болка старческо лице. Идва в двореца Уайтхол, за да се сбогува с краля, в един чудесен ден в началото на май, толкова топъл ден с ветрове, носещи уханието на цветове от ябълковите градини, че ние излизаме в градината да го пресрещнем, преди да влезе на аудиенцията си при краля, и аз му казвам, че би трябвало да остане — дойде ли юни, в Англия ще е толкова горещо, колкото и в Испания.
Той се опитва да се поклони, а аз му правя знак да седне в стола си.
— Имам нужда испанското слънце да топли костите ми, ваше величество — казва той. — Много, много време мина, откак не съм виждал дома си. Искам да седя на слънце и да пиша мемоарите си.
— Ще пишете мемоарите си?
Той забелязва внезапното изостряне на вниманието ми.
— Да. Обичам да пиша. А има толкова много неща, които си спомням толкова ясно!
Плясвам с ръце.
— Ще си струва да се прочетат, милорд! Такива неща сте видели! Какво ли ще кажете?
Той не се засмива; лицето му е сериозно.
— Ще кажа, че видях зараждането на мрачни времена — казва тихо.
Виждам Мери да идва към нас през градината, с дамите си зад нея, и от начина, по който стиска разпятието от броеницата на колана си, виждам, че събира кураж да се сбогува с този човек, който ѝ е бил като баща. Всъщност той ѝ е бил повече баща, отколкото кралят някога е бил. Обичаше майка ѝ и ѝ служеше, обичаше самата нея и също ѝ служеше. Навярно е мислила, че той няма никога да си тръгне.
— Ще ви оставя да се сбогувате с принцесата насаме — казвам мило. — Толкова ще ѝ е мъчно да се раздели с вас. Доверявала ви се е за добри съвети още от съвсем малка. Вие сте един от малкото… — искам да кажа, че той е един от наистина малкото ѝ верни приятели; но докато говоря, внезапно си давам сметка, че тя е имала много приятели, и мнозина от тях са мъртви. Той е един от малкото, които са оцелели. Почти всички, които обичаха Мери, са убити от баща ѝ.
В тъмните му очи има сълзи.
— Великодушно е от ваша страна да ни позволите да останем насаме — казва, старческият му глас трепери. — Обичам я още откакто беше малко момиче. Беше чест да я съветвам. Иска ми се да бях успял да… — млъква, без да довърши. — Не можах да ѝ служа така, както се надявах — казва. — Не опазих майка ѝ, нито пък нея.
— Времената бяха трудни — казвам дипломатично. — Но никой не би могъл да се съмнява в предаността ви.
Той се изправя с усилие на крака, когато принцеса Мери приближава.
— Ще се моля за вас, ваше величество — казва тихо. — Ще се моля за безопасността ви.
Изречена от посланика, който не можа да спаси собствената си кралица, тази реплика е толкова странна, че се поколебавам, преди да дам знак на Мери да излезе напред.