— О, но аз съм в безопасност, благодаря ви, господин посланик — казвам. — Кралят ме направи главен регент; има ми доверие. Можете да бъдете напълно уверен в това. Принцеса Мери е на сигурно място под грижите ми. Можете да я оставите без страх. Аз съм кралица на Англия и нейна майка. Ще я пазя.
Посланик Шапюи ме гледа така, сякаш ме съжалява. Видял е пет кралици да заемат мястото си до краля след собствената му инфанта от Испания.
— Вие сте тази, за която се страхувам — казва кратко.
Засмивам се леко.
— Не бих направила нищо, с което да оскърбя краля — казвам. — А той ме обича.
Той се покланя.
— Моята кралица, Катерина Арагонска, не стори нищо, с което да го оскърби — казва кротко. Осъзнавам, че за него Хенри всъщност винаги е имал само една кралица: първата и единствена кралица, Катерина. — И той я обичаше дълбоко и искрено. До момента, в който престана да я обича. И тогава нищо не можа облекчи неприязънта му, освен нейната смърт.
Въпреки слънчевата светлина в градината внезапно изстивам.
— Но какво бих могла да направя? — питам.
Искам да кажа — какво си представя, че може да се обърка, какво бих могла да направя, което би засегнало краля толкова тежко, че да ме напусне, както напусна Катерина Арагонска, затвори я в студен отдалечен замък, и я остави да умре, изоставена от всички? Но старият човек ме разбира погрешно. Мисли си, че се питам какво бих могла да направя, за да се спася, и отговорът му е смразяващ.
— Ваше величество, когато изгубите благосклонността му, когато усетите първия намек за това, моля ви да напуснете незабавно страната — и допълва тихо: — Той няма да анулира още един брак. Отказал се е от това; не би могъл да понесе такъв позор. Целият християнски свят ще му се присмее, а той не би могъл да понесе това. Когато се умори от този брак, ще му сложи край със смъртта ви.
— Господин посланик! — възкликвам.
Той кимва с посивялата си глава.
— Това са последните думи, които ще ви кажа някога, ваше величество. Те са предупреждение от един стар човек, който няма нищо за губене. Сега кралят предпочита смъртта. Не се обръща към нея по принуда. Познавал съм крале, принудени да екзекутират приятелите си или любимите си хора; но той не е един от тях — Шапюи замълчава за миг. — Той обича безвъзвратността. Когато се настрои против някого, му харесва да знае, че до другия ден този някой ще е мъртъв. Харесва му да знае, че има тази власт. Изгубите ли благоволението му, ваше величество, моля ви, постарайте се да се махнете оттук.
Не мога да отговоря.
Той поклаща глава.
— Повод за най-голямото ми угризение, най-големият ми провал е, че не отведохме навреме моята кралица — изрича тихо.
Дамите ми ме наблюдават. Правя лек жест с ръка, за да поканя принцеса Мери да дойде при нас, и се отдръпвам, за да им дам време да поговорят насаме. По внезапно напрегнатото ѝ изражение съдя, че я предупреждава, както току-що предупреди мен. Това е човек, който е наблюдавал краля в продължение на шестнайсет години, който го е изучавал и го е видял как се сдобива с все по-голяма власт, гледал е как онези от съветниците му, изразили несъгласие с него, биват завличани в Тауър и екзекутирани, гледал е как съпругите, които са го разочаровали, биват прогонвани от двора или екзекутирани, видял е хора с дребни провинения, участвали в незначителни бунтове, бесени с хиляди във вериги. Усещам как по гръбнака ми преминава разтърсваща тръпка, сякаш изтръпналата ми кожа долавя опасност, която не мога да назова, поклащам глава и си отивам.
Дворецът Нонсъч, Съри
Лятото на 1545 г.
Докато чета с дамите си, личният ми изповедник Джордж Дей идва покоите ми, с увит пакет под мишница. Веднага разбирам какво ми носи и отивам до прозоречната ниша, с подтичващия по петите ми Риг, за да може Дей да разопакова книгата там и да ми я покаже.
— „Молитви, подбуждащи ума към размишления за Небесата“ — прочитам, проследявайки с пръст заглавието на вътрешната ѝ страница. — Готово е.
— Да, готово е, ваше величество. Изглежда много красиво.
Отварям първите страници и там стои името ми като съставител: Принцеса Катрин, кралица на Англия. Поемам си рязко дъх.
— Кралят лично одобри избора на тези думи — казва тихо Джордж Дей. — Томас Кранмър му занесе книгата и му каза, че това е прекрасен превод на старите молитви, които ще се четат редом с Литанията. Вие дадохте на англичаните молитвеник на английски, ваше величество.
— Той не възразява, че името ми стои тук?
— Не възразява.
Проследявам името си с върха на пръста си.
— Струва ми се, че това е почти твърде много за мен.