— Това е богоугодно дело — уверява ме той. — И освен това…
Усмихвам се.
— Какво?
— Хубаво е, ваше величество. Това е една хубава творба.
С настъпването на лятото кралят си възвръща здравето, и очаква с нетърпение ежегодното си пътуване по красивата долина на Темза, и минава от стаята си в двореца Нонсъч през тайната галерия до покоите ми, придружаван само от двама пажове и доктор Бътс. Нан ме предупреждава, че той идва към мен, аз се настанявам до огнището и чета, красиво облечена в най-хубавата си нощница и с коса, прибрана в плитка под тъмна мрежичка.
Пажовете потропват на вратата, стражите я разтварят рязко, доктор Бътс се покланя ниско от прага и кралят влиза. Надигам се от мястото си до огнището и правя реверанс.
— Толкова се радвам да ви видя, милорд съпруже.
— Крайно време е — казва той кратко. — Не съм се оженил за теб, за да прекарвам нощите си сам.
От непроницаемото изражение на доктор Бътс се досещам, че е съветвал краля да не прави усилието да идва през прохода до стаята ми, и да остава тук. Без да продума, той отива до масата пред огнището и приготвя отвара за краля.
— Това отвара за сън ли е? — пита сприхаво Хенри. — Не я искам. Не съм дошъл тук да спя, глупак такъв.
— Ваше величество не бива да се пресилва…
— Няма да се пресилвам.
— Това е само да свали температурата ви — отвръща лекарят. — Сгорещен сте, ваше величество. Ще затоплите леглото на кралицата.
Уцелва точно правилната струна. Хенри се изкисква:
— Искаш ли ме в леглото си вместо грейка, Катрин?
— Вие сте много по-топъл другар по легло от Джоан Дени — усмихвам се. — На нея са ѝ студени краката. Ще се радвам да ви приема в леглото си, милорд.
— Виждате ли — казва тържествуващо Хенри на Уилям Бътс. — Ще кажа на сър Антъни, че съм по-добър другар по легло от съпругата му — той се засмива и казва на пажовете: — Сложете ме в леглото.
С общи усилия те го избутват върху ниското столче за крака до леглото, а после, когато сяда назад, отиват от двете страни на леглото: единият от тях трябва да застане върху завивките, и да го повдигне да седне изправен, за да може да диша, подпрян от възглавниците и сложената напряко дълга валчеста възглавница. Внимателно повдигат дебелия му болен крак и го слагат в леглото, а после вдигат и другия до него. Леко издърпват чаршафите и одеялата върху него, и отстъпват назад, за да се уверят, че е настанен удобно. Хрумва ми смущаващата мисъл, че му се възхищават, сякаш е огромното изображение на собствения си труп, което един ден трябва да бъде поставено върху ковчега му.
— Достатъчно добре — казва той кратко. — Можете да си вървите.
Доктор Бътс донася на краля малката стъкленица с лекарството и той го глътва наведнъж.
— Необходимо ли ви е още нещо, за да се почувствате по-удобно? — пита лекарят.
— Нови крака — казва Хенри иронично.
— Бога ми, иска ми се да можех да ви ги дам, ваше величество.
— Знам, знам, можете да ни оставите.
Те излизат през личния ми кабинет и затварят вратата зад себе си. Чувам как стражът пред външната врата на приемната удря пиката си в каменния под, отдавайки чест на доктора, а после настъпва тишина, ако не се брои припукването на огъня в огнището и бухането на кукумявка, отвън в тъмните дървета на градината. Отнякъде, може би от клетките на ястребите и соколите, дочувам далечния тънък звук на флейта, която свири мелодия за танц.
— Защо се ослушваш? — пита ме кралят.
— Чух улулица.
— Какво?
Поклащам глава.
— Кукумявка. Имах предвид кукумявка. На Север ги наричаме улулици.
— Липсва ли ти домът ти?
— Не, толкова съм щастлива тук.
Това е правилният отговор. Той ми прави знак да дойда в леглото до него, аз коленича за кратко пред молитвения си стол, после свалям халата си и се плъзвам по нощница между чаршафите. Без нито дума, той придърпва нагоре финия, тънък лен на нощницата ми и ми показва с жест, че трябва да го възседна. Постаравам се да се усмихвам, докато сядам с крака от двете му страни, и внимателно се отпускам върху него. Там няма нищо. Чувствайки се малко глупаво, хвърлям поглед надолу, за да се уверя, че съм на подходящото място, но не мога да почувствам нищо. Постаравам се усмивката ми да не трепва и бавно развързвам най-горната панделка на нощницата си. Винаги трябва да бъда умерена в постъпките си, за да не изглеждам развратна — като Кити Хауард, но правя достатъчно, за да му доставя удоволствие. Той ме хваща грубо за хълбоците и ме тегли надолу, притиска ме към себе си, опитва се да нададе тласък нагоре. Краката му са твърде немощни да поемат тежестта му, той не може да извие гръб, не може да направи нищо, освен да се бъхти напразно. Виждам как лицето му почервенява, а гневът му се надига, и бързам да се уверя, че все още се усмихвам. Разтварям широко очи и дишам леко и накъсано, сякаш съм възбудена. Започвам да се задъхвам.