— Не — казвам. — Сигурно ви е липсвала много. Да я изгубите, когато сте бил толкова млад!
Лицето му се присвива от самосъжаление:
— Бях сломен — казва пресипнало. — Тази загуба разби сърцето ми. Никоя жена не ме е обичала така, както ме обичаше тя. И ме остави толкова малък!
— Трагично — казвам меко.
На вратата се чука и прислужниците влизат с отрупана с храна маса. Поставят я отстрани до леглото и отрупват една чиния за краля, докато той сочи блюдо след блюдо.
— Яж! — нарежда ми с пълна уста. — Не мога да се храня сам.
Вземам малка чиния и ги оставям да ми сервират. Седя на стола си край огнището и гриза парче сладкиш. Поднасят на краля вино. Аз приемам чаша разреден ейл. Не мога да повярвам, че ще видя Томас Сиймор, преди да е изтекла седмицата.
Минават цели два часа, преди кралят да приключи с храната, и след като е изял няколко резена пай, малко месо и половин лимонов пудинг, вече се поти и диша тежко.
— Отнесете я, уморих се — заявява.
Бързо и сръчно те вдигат масата и я изнасят от стаята.
— Ела в леглото — казва той дрезгаво. — Ще спя тук.
Накланя глава назад и се оригва силно. Отивам до моята страна на леглото и се покатервам вътре. Преди да разстеля завивките върху нас, той вече е захъркал силно и спи дълбоко.
Мисля си, че няма да мога да спя, но лежа в тъмнината и изпитвам такава радост, когато си помислям за Томас! Може би е в Портсмут, може би спи на борда на кораба си в облицованата с дърво адмиралска каюта с нисък таван, докато свещите се поклащат леко върху забитите си в стените стойки. Ще го видя другата седмица, помислям си. Не мога да говоря с него, не трябва да го търся с поглед, но поне ще го видя, и той ще ме види.
Сънят толкова прилича на живота ми в будно състояние, та не съзнавам, че сънувам. В леглото си съм, а кралят спи до мен, хъркайки, и ужасна миризма, миризмата на гниещия му крак, се просмуква в леглото ми и в стаята ми. Измъквам се от леглото, като внимавам да не го събудя, и миризмата е по-ужасна от всякога. Казвам си, че трябва да изляза от стаята, не мога да дишам. Трябва да намеря аптекаря и да взема някакво благовоние, трябва да изпратя момичетата навън в градината да откъснат билки. Тръгвам възможно най-тихо към вратата за тайната галерия между неговата и моята стая.
Отварям вратичката и излизам навън, но вместо на дъсчения под с разпръснатите тръстики, сред каменните стени на галерията, изведнъж се озовавам на тясната площадка на каменно стълбище, виещо се стълбище, опасно стръмно. Опирам едната си ръка на централната колона и започвам да се катеря нагоре. Трябва да се махна от тази ужасна воня на смърт, но вместо това тя се усилва, сякаш точно зад завоя на стълбището над мен има труп или някакво друго ужасно, разлагащо се създание.
Покривам с ръка устата и носа си, за да се предпазя от миризмата, а после издавам лек, сподавен звук, когато осъзнавам, че мирисът идва именно от ръката ми. Аз съм тази, която гние, и това, от което се опитвам да се измъкна, е собствената ми воня. Мириша като мъртва жена, оставена да се разлага. Спирам за миг на стълбището, мислейки си, че единственото, което мога да сторя, е да се хвърля надолу по стълбите, напред с главата, за да може това гниещо тяло да приключи с умирането и да не съм заключена в капан със смъртта, сдвоена със смъртта, събрана със смъртта, с тяло, започващо да гние от върховете на пръстите ми.
Вече плача, беснеейки от гняв срещу съдбата, която ме е довела дотук, но докато се стичат по бузите ми, сълзите ми са сухи като прах. Сухи са като пясък, когато се стичат в устните ми, и имат вкус на засъхнала кръв. В отчаянието си и с цялата смелост, която успявам да събера, се обръщам на прага и се взирам решително в стръмните каменни стълби. После надавам отчаян писък и се хвърлям надолу, по каменното стълбище, с главата напред.
— Тихо, тихо, всичко е наред!
Мисля си, че Томас е този, който ме е уловил, и се вкопчвам в него, потръпвайки. Обръщам се към рамото му и притискам лице към топлата му гръд и шия. Но този, който ме държи в обятията си, е кралят, и аз се отдръпвам ужасено и извиквам отново от страх, че в кошмара си съм изрекла името на Томас и сега наистина съм в опасност.
— Тихо, тихо — казва той. — Тихо, любов моя. Било е сън. Само сън. Вече си в безопасност.
Притиска ме нежно, успокояващо към месестата си гръд, мека като възглавница.
— Боже мой, какъв сън! Бог да ми е на помощ, какъв кошмар!
— Нищо, не е било нищо.
— Толкова се уплаших. Сънувах, че съм мъртва.
— С мен си в безопасност. С мен си в безопасност, любима.
— Говорих ли насън? — прошепвам. Толкова се боя, че съм казала името му.