Поглеждам бледото ѝ лице и виждам отражение на собственото си безпокойство. Това не е поетична драма, не е някое от скъпите зрелища, които дворът обожава; това ще бъде истинска морска битка, водена между нашите и френските кораби близо до сушата. Ще виждам с какво се сблъсква Томас. Ще трябва да гледам, докато обстрелват кораба му.
— Знаете ли кой кораб от кого се командва? — питам я.
Тя поклаща глава.
— Няколко нови адмирали бяха назначени снощи, по време на вечерята — казва. — Кралят почете приятелите си с командни постове, за да могат да вземат участие в битката. Съпругът ми не беше много доволен, че командването се възлага на нови хора вечерта преди предстоящата битка. Но той е върховен главнокомандващ по суша и по море, и, слава Богу, остава на суша.
— Нима се страхувате от морето?
— Страхувам се от всякаква дълбока вода — признава тя. — Не мога да плувам. Но пък и никой човек в броня не може да плува. Малцина моряци умеят, а никой от войниците не би успял да се задържи над водата в тежките си дрехи.
Спирам я с лек жест.
— Може би на никой няма да му се наложи да плува.
От кея се разнася нестройно ликуване, когато наново въоръженият кораб на краля „Мери Роуз“ разпъва красивите си квадратни платна и хвърля въжетата към малките лодки, за да го извлекат към морето.
— О, ето го. Кой е командирът?
— Том Сиймор, Бог да го благослови — казва Катрин.
Кимвам и вдигам ръка към челото си, сякаш за да заслоня очи от светлината на слънцето. Помислям си, че не мога да понеса да го гледам как отплава в битка и да чуруликам като някоя от пойните си птички, неразбираща и глупава като тях.
— Доста е ветровито — отбелязвам. — Това добре ли е?
— В наша полза е — успокоява ме чичо Пар. Стои с дамите ми, заслонил очите си с ръце, взирайки се към морето. — Те имат бойни кораби с платна и весла, които могат да се вмъкнат сред нашите кораби при пълно безветрие. Могат да гребат, накъдето поискат. Но в ден като днешния, когато можем да се движим с платна, можем да се втурнем от пристанището и да ги обстрелваме. Можем да се спуснем върху тях като вятъра, докато вятърът е зад нас.
Всички отстъпват назад, когато кралят идва да застане до мен, с високо вдигната глава, поемайки морския въздух на големи глътки.
— Безспорно е красива гледка — отбелязвам, докато корабите му един по един биват изтегляни от пристанището, вдигат платна и политат на свобода, като гълъби, като чайки, надалече към морето. Придворните ликуват, докато всички кораби, „Питър“, и „Хенри, крал по Божия воля“, и корабите, които отмъкнахме от шотландците, „Саламандър“ и „Еднорог“, минават покрай наблюдателницата ни. После внезапно, сякаш през слънцето е преминал облак, замлъкваме.
— Какво има? — питам Хенри.
За пръв път той не гледа към морето със светнало лице; не позира с ръце на хълбоците за художника, който го скицира. Поглежда зад себе си, сякаш за да види дали охраната му е готова да прикрие отстъплението му, а после поглежда обратно натам, където синята маса на остров Уайт се мержелее на хоризонта. В Солент, протока пред острова, внезапно и без шум се е появил френският флот и идва все по-близо в безкрайни редици. Ако битката беше по суша, това щеше да е кавалерийска атака на огромни бойни коне, яздени в строй, редица след редица в огромен наплив на груба сила. Но тук не се чува нито звук, и това вдъхва още по-голям ужас. Корабите порят водата с лекота, с разперени платна, всички устремени в един курс, та ми се струва, че са стотици, хиляди на брой. Не мога да видя морето — нито между тях, нито отвъд тях. Сякаш пред мен има гора от движещи се платна, стена от платна.
А пред тях, в авангарда се движи друга флотилия. Това са кораби с платна и весла, всеки се движи със силни тласъци през водата, всеки спазва темпото на другия, редица след редица отскачат напред с всяко потапяне на веслата в морето. Дори оттук, дори от дръзката ни малка кула на общинската земя на Саутси, виждам тъмната паст на единствения топ, който е поставен на носа на всяка ниска баржа, насочен хищно към нашите кораби, нашите малобройни кораби, нашите малки кораби, докато те излизат от сигурността на пристанището, за да защитят крайбрежието ни, и знам, че на флагманския си кораб, „Мери Роуз“, Томас Сиймор, застанал до кормчията, ще погледне и ще види, че е многократно превъзхождан по численост.
— Бог да ни е на помощ — прошепвам.
Кралят свежда поглед към мен, вижда побелялото ми лице и смъква шапката от оредяващата си коса. Размахва я във въздуха.
— За Бог! За Хари! И за свети Георги! — изревава той и придворните му, а след това и хората, стълпили се около нас, подемат вика, та да може да бъде чут дори през морето. Английските моряци може би дори го чуват, когато вдигат очи и виждат смъртта да плава към тях с хиляди широко разперени платна.