Избърса бузите си с ръка. Не би искала друг мъж да я докосне, освен Патрик. По-скоро би умряла в пустинята…
Сърцето й започна да бие и Шарлот бавно се надигна от леглото и се ослуша. Никой не помръдваше, всеки знаеше, че Султана Валиде хърка в покоите си изтощена след израждането на Алев, а откакто се бе върнала в харема не бе видяла Рашид.
Пипнешком заопипва под леглото докато намери чифт ниски сандали, дадени й от евнуха. Обу ги. Стана и внимателно повдигна капака на сандъка, съхраняващ личните й вещи, извади най-обикновената роба и шал, които имаше. Когато се облече, тихо излезе на двора, където бряста шумолеше на нощния бриз, листата му трептяха на сребристата звездна светлина.
Шарлот си наложи да седне на пейката и размисли, въпреки че всичко у нея я караше да прескочи стената и да избяга. Нужни й бяха вода и храна, за да оцелее по пътя.
Колкото и силно да желаеше, знаеше, че не би могла да избяга през тази нощ.
И така Шарлот започна да скрива парченца сухи плодове в скрина си за дрехи. Взе твърд черен хляб, малки сирена с кора, предпазваща ги от въздуха. Като катеричка скъта фурми и различни плодове, но водата все още беше проблем.
Накрая открадна сребърно шише от една от жените — Шарлот не посмя дори да си помисли какво би било наказанието за кражба — и при първия сгоден случай го напълни с вода. Красивото шише не събираше много, но бе по-добро пред нищо, а тя не можеше да продължи да чака с надежда да намери винено шише или кана.
Една нощ, когато децата на Алев бяха на седем дни, Шарлот изчака докато всички заспят, стана от леглото, облече се, взе шишенцето и вързопчето с храна и тихо излезе на двора. Той бе окъпан в светлината на милиони звезди, въпреки че нямаше луна.
Застанала на пейката под бряста, Шарлот сложи шишето в джоба на робата си, нави я нагоре до кръста и хвана със зъби вързопа с храна. След това се закатери по грубото стебло бърза като маймунка.
Не можеше и да си помисли какво ще й се случи, ако я хванат, но Шарлот бе фокусирала съзнанието си в успеха. Не можеше да не успее и отхвърляше провала.
Пролази по един клон, избран заради здравината му и стигна до стената. Тогава, след като пое дълбоко дъх и прошепна молитва тя скочи и се приземи с тупване на пясъка.
Шарлот се сгуши за момент в сенките, поемайки си дъх, изчаквайки сърцето си да спре бясното пулсиране. Когато се окопити, тя с всички сили побягна към пустинята и обеща на Бог, че никога вече няма да се отдава на увлечението си по пакости, ако Той й помогне да избяга.
Бягаше докато остана без дъх, докато започна да се препъва и пада на пясъка, след което си наложи по-бавен ход. Един-два пъти се обърна назад, за да види смаляващия се в далечината дворец, но изглежда никой не я преследваше.
Шарлот вървеше, като бранеше малкия си запас кода, оставяше се на звездите да я водят. Сигурно наскоро щеше да стигне до някакво село или дори град и някой щеше да й помогне да се върне на континента, където би намерила английско или американско посолство.
Постепенно звездите избледняха и слънцето изгря.
В първия момент Шарлот бе поразена от красотата на тъмночервения изгрев, обливащ снежнобелия сняг, но когато магията на зората отстъпи на изгарящата горещина на утрото, тя трябваше вече да отпие глътка от скъпоценната вода. По едно време спря, беше почти готова да се върне, но дворецът вече не се виждаше, а и горещият пустинен вятър бе заличил стъпките й.
Мина час, после два, а слънцето грееше безмилостно.
Шарлот продължи да върви. Въздухът трепереше и се люлееше като океан пред очите й, за момент й се стори, че вижда Лидия, мащехата й, силна и чувствителна да върви редом с нея. „Не ще бъдеш победена, освен ако се откажеш“, каза Лидия. Беше облечена в басмена рокля на цветчета, носеше чадър за слънце, който хвърляше прохладна сянка над русата й коса и красивото й лице.
„Ти си само мираж“ — Шарлот отвори шишето и отпи за втори път. — „Но може би си права“.
Лидия изчезна, но след малко мястото й бе заето от Бригам Куейд, бащата на Шарлот. „Този път си се объркала в ужасна каша, Чарли“, каза добродушно той.
„Знам“, отвърна кратко Шарлот. Колкото и да бе зашеметена от слънцето, тя съзнаваше, че не е истинският й баща, следователно не се налагаше да е учтива. „Ако ще ми говориш, поне ми дай някакъв разумен съвет“.
„Пести водата“, съгласи се Бригам. „Далеч си още от водата“. Шарлот ококори трескавите си очи като заслепена и продължи да се влачи. Беше си навлякла голяма беда и съзнаваше това, но въпреки това не съжаляваше, че напусна двореца. Според нейните разбирания бе по-добре всичко да рискува в името на свободата си и да умре при направения опит, отколкото да прекара останалата част от живота си в харема.