Г-н Кочран кимна и се отдалечи, а Шарлот седна на съвсем същия кош, зад който се бе крила само преди около час. Въпреки че носеше рокля на уличница, любезното внимание на първия помощник я накара отново да се почувства лейди. Отново погледна нагоре към Патрик. Видя го как съблече ризата си, пусна я долу през платната, за да работи гол до кръста на слънцето.
Подсмъркна. Съпругът й имаше да учи, за да е истински джентълмен.
На следващия ден, точно преди залез-слънце видяха земя. Шарлот стоеше до перилата, наблюдаваше пурпурните сенки да се спускат и люлеят през водата. Група посрещачи — делфини — поздрави кораба, обръщаха се, фукаха се като малки деца.
Шарлот изобщо не бе мигнала предната нощ. Беше доста заета, опитваше се да задържи кораба на повърхността чрез силата на волята си. Ако Патрик я бе любил, това би отклонило мисълта й от страховете, по той изобщо не легна. Всъщност, той дори не вечеря с нея.
Докато наблюдаваше делфините да играят, Шарлот призна поне пред самата себе си двойствеността на чувствата си. Би се чувствала изключително радостна да усети отново здрава земя под краката си и да бъде в страна, където мъжът има право само на една съпруга, но в същото време чувстваше особен, гнетящ я страх. Усети приближаването на нова голяма промяна, така зловеща и силна както яростните бури, които понякога бушуваха по бреговете на Паджит Саунд.
Помощник-готвачът, Типър Дуун се появи до нея. Младото момче въздъхна, като видя маслиновите горички и червените керемидени покриви на измазаните къщи скупчени на самия бряг. Беше много млад, Шарлот не за първи път се питаше дали някой, някъде се безпокоеше за него и се молеше за благополучното му завръщане.
— Как се казва това село? — попита зажадняла за разговор.
— Коста дел Сиело — отговори той. — Бряг на небето. Понякога водата и небесата са съвсем същия цвят, а градът изглежда като че ли плува във въздуха по средата.
Шарлот се усмихна.
— Вие сте поет, г-н Дуун. Кажете ми къде сте роден, имате ли близки да ви очакват?
Той се обърна и я погледна с очи сини като крайбрежното море. Пясъчната му коса едва се докосваше до яката му, облеклото му приличаше много на това на Патрик, но обикновените му бричове и муселиновата риза не бяха толкова скъпи като тези на капитана.
— Качих се на кораба в Сан Франциско. Майка ми е единственият близък, който имам, но предполагам беше доста заета с пиене на уиски и мъже, за да забележи, че съм заминал.
— Получили сте някакво образование — настоя Шарлот с нотка на приятно подозрение в гласа.
Типър повдигна рамо и го сви.
— Една дама от църквата дойде веднъж, когато бях малък и попита дали искам да ходя на училище. Ходих почти всеки ден, защото помещението беше топло и учителката обикновено ни носеше нещо за хапване. — Отново повдигна рамене и се усмихна накриво. — Докато бях там научих някой неща.
Мислите за собственото й спокойно детство в сравнение с това на Типър накараха Шарлот да изпита както благодарност, така и тъга.
— Вие къде отраснахте, г-жо Тревърън? — попита срамежливо момчето.
Тя се усмихна.
— В едно малко градче в Уошингтън Теритъри, наречено Куейд Харбър. Със сестра ми бяхме като диви маймунки в джунглата докато бях на тринадесет, а Мили на десет години. Тогава татко, който беше вдовец доста време, се ожени повторно. Лидия — мащехата ни — промени живота ни за добро.
Преди Типър да може да отговори, готвачът изкрещя името му и той трябваше да я остави. След като кимна за довиждане, той спринтира към галерата на долната палуба и остави Шарлот сама. Беше в носталгично настроение, след като на глас бе говорила за семейството си. Чувство на дълбока самотност нарани сърцето й. Искаше й се Патрик да се появи, но това стана едва след вечеря, когато екипажът бе пуснал котва и една голяма лодка се спускаше през борда. След това бе хвърлена въжена стълба.
Патрик хвърли платнен сак в клатушкащата се гумена лодка и се усмихна на жена си.
— Ще сляза пръв — каза той.
Шарлот погледна през борда и изведнъж й прилоша. Фактът, че трябваше да слезе по въжената стълба облечена в дълга пола бе най-малкият й проблем.
Преглътна.
— Н-не знам дали ще мога…
Той изглежда си спомни епизода преди десет години, когато Шарлот бе застинала високо над палубите на „Чародейка“, и тогава се бе качил да я свали. В поведението и изражението му отсъстваше каквато и да е подигравка.
— Ще бъда с теб през цялото време — обеща той. Преметна се през перилата, спусна се малко надолу така, че да остави място на стълбата достатъчно за Шарлот да бъде в безопасност в обръча образуван от ръцете му.