Халиф издаде звук, който можеше да бъде взет или за изхлипване, или за смях. — На теб дължа живота си, да не говорим за мъжествеността си — с мъка говореше на Патрик, докато излизаха след Рашид от вонящата килия. — Все пак, трябва да те помоля да оставиш отмъщението на мен. Греховете на Ахмед надхвърлят стореното на мен, приятелю — той уби майка ми, Султана Валиде.
— Исусе! — Дали това бе молитва или зов, Патрик не би могъл да каже. Трябваше да събере сили, за да зададе следващия въпрос. — Какво стана с децата ти. В безопасност ли са?
Халиф се препъна, дишаше на пресекулки, тежко. — Майка ми ги скри — разбраха, че плаче. — Затова Ахмед я уби, защото не искаше да му каже къде ги е скрила. Жените ми може да са знаели, а може да са били по-слаби от Султана Валиде.
На Патрик му идваше да се разплаче, толкова силна бе болката, която чувстваше към приятеля си, но Халиф имаше нужда от силата му.
— Къде да го намеря? — попита той.
Халиф се прегъна, изпаднал в безсъзнание и Рашид се притече на помощ. Двамата го придържаха.
— Ахмед ще бъде в покоите на султана — изрече Рашид, гласът му бе дрезгав от мъка. — Всяка вечер спи с по една от жените на брат си.
Ахмед наистина беше в покоите на брат си и една жена лежеше на дивана. Той седна, премигвайки в учудване и с ужас, когато видя Рашид и Патрик да носят брат му в стаята.
Докато евнухът наместваше внимателно безжизнения султан на друг диван, Патрик извади ножа си, окървавен от битката в стаята близо до харема и се приближи до голямото легло.
— Махай се — изкрещя той на жената, която веднага изскочи изпод завивките. С ъгъла на окото си Патрик я видя да грабва робите си от земята, омота ги около голото си тяло и избяга.
Ахмед бе успял някак да възвърне самоувереността си, гневно, с предизвикателство гледаше Патрик.
— Това не те засяга. Нямаш право да се месиш.
Патрик притисна острието на ножа към гърлото на Ахмед.
— Глупости. Меся се. Всъщност, ако брат ти не бе ме помолил да те оставя на него, щях точно сега да те нарежа на тънки резенчета.
Ахмед погледна безжизнения си природен брат и сива вълна се плъзна по бронзовата му кожа.
— Ще бъде по-благородно, ако вие ми прережете гърлото! — въздъхна той.
Патрик се усмихна и каза:
— Знам.
След час Ахмед и всичките му живи поддръжници бяха затворени в малката килия, в която преди това бе затворен Халиф.
Шарлот бе спала малко в онова тясно пространство и когато се събуди, енергията й бе възстановена, а така също и яростта й. Връзването на ръцете и глезените й беше доста стегнато, а имаше и естествени нужди.
Когато вратата на килера внезапно се отвори и нахлу светлина, на Шарлот й се стори, че Патрик може да е мъртъв заедно с хората си и Рашид също. Погледна нагоре и видя лицето на Алев.
— Ето къде си била — наведе се, за да развърже кърпата, която караше Шарлот да мълчи през цялото време. — Рашид каза, че си в килера, но не каза в кой, а има около двадесет такива само в тази част на двореца.
— Видя ли капитан Тревърън? — почти извика Шарлот. Колкото и да бе ядосана на този мъж, тя не можеше да си поеме дъх, докато не узнае дали е жив или мъртъв.
Алев се усмихна, въпреки че тъгата и страха от неотдавнашните събития ясно се четяха в очите й.
— С Халиф е. Англичанинът Кочран лекува раните на султана. — После развърза Шарлот и й помогна да се изправи на крака.
Шарлот бе изненадана от нестабилността си.
— А Ахмед? Да не се разхожда на свобода?
Алев поклати глава, прегърна Шарлот през кръста за стабилност. — Ахмед и хората му, както казват слугите, са затворени в тъмницата.
Ужасна мисъл мина през ума на Шарлот, спря се, студенината на мраморния под се надигна по цялото й тяло.
— Принцовете — започна, но не можа да довърши.
Другата жена я прегърна и се усмихна не така тъжно както преди. — Всички са живи и добре, благодарение на Султана Валиде. — Алев отново помръкна. — Именно тя, султанската майка е мъртва. Ахмед я удуши пред всички нас, когато тя отказа да издаде къде са укрити принцовете.
Шарлот се срамуваше да си спомни как силно бе мразила старата жена. Сега се възхищаваше на смелостта на Султана Валиде, очите й се изпълниха със сълзи, когато си представи как са стояли безпомощни докато убиват друго човешко същество.
— Толкова много неща си преживяла, Алев — каза мило тя. Как можа да понесеш всичко това?
— Халиф е жив, а също и хубавите ми синове. Опитвам се да съм благодарна за доброто и да не мисля много за злото.