Алев заведе Шарлот в харема, където другите жени жужаха от вълнение по събитията от сутринта и новината, че Халиф е все още жив. Шарлот свали откраднатата роба и пристъпи в огромния облицован басейн, като остави водата, стоплена от мангали под пода, да облекчи болящите я мускули.
Другите я зашеметиха с въпроси, повечето от които трябваше да бъдат преведени от търпеливата Алев. Шарлот направи пълно и малко украсено описание на пътуването си по вода до Риц, а после през пустинята. Разказа колкото знаеше за спасителната операция и прибави няколко предположения.
Дадоха й хавлиени кърпи и роба, когато свърши къпането да се подсуши и облече. Докато закусваше с плодове, шербет, кафе и сирене, Алев разресваше сплетените й коси.
— Къде ще отидеш като си тръгнеш от тук? — Алев запита, а гласът й издаваше определена тъга.
— Обратно в Испания, сигурна съм — уверено отвърна Шарлот. Въпреки че все още не бе сигурна в чувствата на Патрик към нея, тя знаеше, че той никога няма да изостави „Чародейка“.
— Бяхме нападнати от пирати, когато отпътувахме оттук и корабът на Патрик бе повреден. В момента го поправят.
Алев повтори думите й на арабски, гласът й трепереше от вълнение, а скоро Шарлот вече разказваше нова случка — как пиратите бяха се качили на борда на „Чародейка“ и за последвалата битка. Когато завърши беше така изтощена, като че ли отново бе преживяла всичко.
Прозя се и Алев й посочи един диван. Скоро Шарлот се опъна и дълбоко заспа.
Рашид я събуди по някое време по-късно.
— Капитан Тревърън ви вика — начинът, по който го каза, прозвуча като че ли Господ току-що е издал единадесетата си заповед.
Шарлот се изчерви и седна.
— Така ли? — попита тя мило. — Е, съвсем сме далеч от намерението да караме господаря да чака.
Рашид присви очи, изучавайки я подозрително, но не постави под въпрос държанието й. Просто я поведе през харема и познатите коридори и накрая спря пред вратата на покоите на Халиф.
Поклони се леко, обърна се кръгом и се отдалечи.
Шарлот се помота малко из коридора, обуздавайки яда си. Имаше сметки да урежда с Патрик Тревърън.
Щеше да започне с това, че я бе вързал и хвърлил в килера. Опънала рамене, вдигнала брадичка, тя смело прекрачи прага.
Халиф лежеше на огромен кръгъл диван, гол, само с чаршаф около кръста. Голите му гърди бяха покрити с белези от побой и обгаряне, а Кочран бе бинтовал всеки един от пръстите му. Имаше дълбоки сенки под затворените му очи, а дори от другия край на стаята Шарлот виждаше, че трудно диша.
Патрик стоеше до един от прозорците с гръб към стаята, раменете му бяха неподвижни под разкъсаната и изпръскана с кръв риза.
При гледката от нараняванията на Халиф и невидимите на Патрик, Шарлот забрави за собственото си недоволство.
Тя първа отиде при Патрик, погледна го право в лицето. Изражението му бе каменно и застинало.
— Наранен ли си? — попита го и докосна ръката му.
Той подскочи. Явно не бе разбрал, че тя е до него. Лицето му бе натъртено. Имаше кръв по косата и ризата му. Поклати отрицателно глава.
— Загубих двама души в битката. Единият от тях бе едва на деветнадесет години.
Шарлот облегна глава на гърдите му и обгърна кръста му с ръце.
— Съжалявам, Патрик — каза нежно. След това дълго стояха така, без да каже нещо, опитваше се да поеме част от тъгата му, за да може товарът да бъде поделен. — Халиф ще живее ли?
Патрик погледна назад към приятеля си.
— Да. Така поне мисля. Боже Господи, Шарлот, да знаеш онзи мръсник какво го беше направил…
Шарлот вече бе направила заключения за себе си от превръзките на пръстите на Халиф и от обгарянията му по кръста, но остави Патрик да й разкаже за случилото се, защото се нуждаеше да говори за това, иначе щеше да полудее. Плачеше, докато го слушаше, но не проговори, докато той не свърши.
— Имаш нужда от почивка — обхвана с ръце лицето му. — Изтощен си.
Погледът на Патрик се отмести към Халиф.
— Не, някой трябва да го пази.
— Кочран е този някой — размишляваше Шарлот, хвана го нежно за ръка и го поведе към един диван наблизо. — Аз също ще остана. Започна да разкопчава разкъсаната му риза. — Ако Халиф се нуждае от теб, обещавам ти веднага да те събудя.
Сините очи на Патрик потъмняха от болка и огромна умора. Усмивката му бе така слаба и краткотрайна, че беглия поглед едва не разкъса сърцето на Шарлот.
— Защо винаги се чудя, като виждам какво е способен човек да причини на друг човек и то негов брат? — запита той.
Шарлот искаше да заплаче, но заради Патрик се овладя. Притисна раменете му и той седна на края на дивана.
— Забрави благословията — отвърна, като се наведе да издърпа единия после другия му ботуш.