Халиф отвори очи и я погледна озадачен, после се усмихна.
— Рашид, колко си се променил — подразни я той.
Шарлот си даде вид, че нищо не се е случило, тъй като не искаше султана да се досети, че двореца му може да се озове в засада и докосна откритата му ръка. Опита се да се засмее на шегата му.
— Как се чувстваш?
Султанът въздъхна.
— Като че ли съм лежал в пустинята без дрехи три дни. Би ли ми дала вода?
Наля малко вода от кристална гарафа и я поднесе към изсъхналите му устни. В кафявите му очи се четеше объркване, което я учуди.
— Искаш ли да ядеш нещо? Мога да наредя да донесат плодове и сирене.
Халиф поклати отрицателно глава и се сгромоляса върху ярките раирани възглавници от коприна.
— Не — каза мрачно. Не съм гладен. — Пресегна се и я хвана за ръката.
Минали бяха вече две седмици и пръстите му не бяха бинтовани, но по тях имаше грозни струпеи, нови нокти започваха да никнат.
— Моля те — изстена той. — Не искам да съм сам.
Шарлот се усмихна и поклати глава, за да го увери, че ще остане, като се надяваше да не се озове накрая в компанията на мародерстващи пирати.
Но това беше глупаво, помисли си тя. Дори ако мистериозният кораб возеше глутница разбойници, Патрик и хората му щяха да ги отблъснат. Вероятно.
— Няма да те оставя — каза мило и си спомни как мащехата й, която бе медицинска сестра, успокояваше болните и ранените просто като им говореше благи слова и оставаше до тях в най-трудните моменти. Точно тогава Шарлот почувства отсъствието на Лидия с особена острота.
— Говори ми — помоли я Халиф като болно дете. — Разкажи ми за мястото, в което живееш.
Шарлот премигна, за да пропъди неочаквано появилите се сълзи, изчака докато преглътне внезапната бучка, заседнала в гърлото й, и отговори.
— Израснах в малък град на име Куейд Харбър.
— Куейд Харбър — повтори Халиф, държеше ръката й, и отрони дълга немощна въздишка.
Шарлот подсмръкна, пое дълбоко дъх и възвърна самообладанието си. Когато се върне в Уошингтън Теритъри, ще събере братята си и младите си братовчеди и ще им разкаже за султанския дворец и за кораба на Патрик и какво значи да се справяш с пирати. Междувременно трябва просто да е изключително смела.
— Такова красиво място е — каза замечтано. Има дървета — толкова нагъсто, че човек се чуди как катеричка може да мине между тях. Има вечнозелени — предимно ела, кедър и бор — при определена светлина имат мастилен вид. А водата! Така синя е, както само Пъджит Саунд може да е.
— Има ли планини? — гласът на Халиф бе прегракнал. Шарлот докосна челото му със свободната си ръка, жест, който бе научила от Лидия. Намръщи се, защото кожата му беше гореща под пръстите й.
— Да. Олимпикс могат да се видят на полуострова. Покрити са със сняг през зимата, а дори и през лятото имат бели калпаци. Понякога склоновете изглеждат пурпурни. — Спря за малко, когато чу слабо хриптене при дишането на Халиф. — Когато погледнеш към вътрешността — ако е ясен денят — можеш да видиш планината, която индианците наричат Тахома.
— Бих искал да срещна индианец — измърмори Халиф, след това се унесе, както изглеждаше, в лек и неспокоен сън.
Шарлот продължи да държи ръката му още дълго време, като предусещаше опасност, нямаща нищо общо с пиратите. Когато се обърна, се стресна при вида на Патрик, застанал на вратата наблюдавайки я. Изражението му, издаваше безпокойство.
Постави внимателно ръката на Халиф на леглото, преди да стане, прекоси голямата стая и запита мило съпруга си.
— Ще бъдем завладени от пирати ли?
Патрик продължи да се взира мрачно, като че ли тя говореше на език, който той не разбираше.
— Патрик? — най-накрая изрече тя. Ако скоро щяха да й прережат гърлото или да я отвлекат в друг харем, тя искаше да знае.
— Не, искам да кажа, че не съм сигурен. Изпращат лодка с двама души на борда. Аз и Кочран ще ги чакаме на брега. — Погледът на Патрик се отмести към спящия му приятел, след това се върна на лицето на Шарлот. — Как е Халиф?
Шарлот скръсти ръце и срещна погледа на Патрик, озадачена от държанието му.
— Не е добре. — Отговори откровено. В треска е, не ми харесва и дишането му.
Патрик безшумно се придвижи към леглото на Халиф, протегна и сложи ръка на челото му.
— По дяволите — изнегодува капитана. — Мислиш ли, че има някаква инфекция на кръвта или нещо такова?
Отиде към съда с вода и го повдигна от мраморния плот на масата. Течността бе топла вече и би донесла малко облекчение на пациента.