— Какво става? — извика тя, сякаш с упрек, а лицето й бе побеляло от страх. Другите жени я наобиколиха.
Шарлот се опита да успокои Алев, като я хвана за раменете. Пакиз, младата прислужница стоеше наблизо, носеше второто близначе на Алев.
— Атакуват в момента, но хората на султана потопиха кораба на пиратите. Битката всеки момент ще приключи, сигурна съм.
Макар Алев да бе превела думите на Шарлот на другите, тя не изгледаше много сигурна в това, другите също. Точно тогава друг опустошителен гръм разтърси древните стени. Жените се разбягаха във всички посоки и пищяха.
— Динамит? — разсъждаваше на глас Шарлот, а Алев я грабна за ръката и я задърпа към вътрешната част на хамама.
— Ела! — извика тя обзета от паника. — Врагът сигурно е превзел вътрешния двор — трябва да се скрием! — Обърна се и каза същото и на другите, но на роден език. Една по-възрастна жена, която имаше свой апартамент и рядко се виждаше в харема, опря двете си ръце върху една от вътрешните стени и я бутна, при което се откри отвор.
Шарлот и останалите минаха през процепа и панела отново се затвори с ужасен стържещ звук. Бяха в каменна кабина, лъчи от прашна светлина се спускаха от тесните отвори на покрива, два етажа над тях.
— Очарователно! — каза Шарлот. Беше чела за тайни стаи, но никога не бе видяла такава, дори когато обикаляше замъците в Англия и Шотландия.
Алев я смъмри с поглед и потупа вързопа на гърба си, без да каже нещо.
Шарлот продължи невъзмутимо:
— Това трябва да е на мястото, където Султана Валиде е скрила принцовете, когато Ахмед е превзел двореца — разсъждаваше тя.
Приятелката й кимна и потрепери при спомена.
Наоколо бебета и малки деца плачеха, а изнервените им майки напразно се опитваха да ги успокоят. Шарлот взе внимателно малкия принц от ръцете на Алев и го подържа, докато приятелката й се опитваше да запази присъствие на духа.
— Някой друг в двореца знае ли за тази стая? — попита Шарлот, а гласа й се издигна високо над суетенето и виковете. Стори й се невъзможно някой да чуе шума, тъй като стените бяха много дебели, въпреки това й се искаше да млъкнат за малко.
Алев изглеждаше мрачна, зачупи пръсти и кимна.
— Рашид знае. Моли се да успее да се скрие някъде, ако нашествениците успеят да превземат двореца.
— Никога няма да им каже къде да ни намерят. — Бебето, което носеше се, поуспокои малко, но продължаваше да го потупва по гръбчето.
— Права си — съгласи се Алев. — Но ще убият Рашид заради мълчанието му.
Шарлот пребледня. С Рашид не бяха приятели, но не бяха и врагове. Стана й лошо, като си помисли за затрудненията, с които може да се сблъска.
— Принцовете са били скрити тук, когато Ахмед свали от власт Халиф. Защо бъдещият султан не се е опитал да застави Рашид да му покаже как да влезе?
Усмивката на Алев беше вяла, а Шарлот забеляза онези бледи сенки формиращи се под очите й. Или вероятно това беше просто светлинен трик.
— Ахмед бе полудял от властта. Беше прекалено ангажиран в ролята си на султан, за да си спомни, че харемът се наблюдава от евнух. — Изглеждаше тъжна, взе обратно детето си от Шарлот и така силно го притисна, че то отново започна да хленчи. — О, Шарлот, какво ще стане, ако някой освободи Ахмед в цялото това объркване? Кой пази Халиф?
Не й даваше сърце да каже на Алев за страшната решимост на султана да защитава дома и семейството си. Само каза:
— Рашид беше при него.
Мина час, някои от жените и децата седнаха на пода, облегнати на каменните стени. Алев нахрани детето, което държеше, вече бе нахранила братчето му, и го намести в скута си да спи. Пакиз все още държеше другото дете.
Въздухът в скривалището стана горещ, плътен, дишаше се тежко. Шарлот имаше нужда от въздух, а и мускулите й започнаха да се схващат. Мислеше си за Патрик и за твърдоглавата му решимост да я „защитава“, изхили се почти истерично на цялата ирония на нещата.
Алев, както и още някои от жените я погледнаха странно.
Шарлот сметна, че е нужно да им обясни, че не губи разсъдъка си.
— Просто си мислех — започна в защита — колко е смешно, че Патрик настояваше да ме остави тук в Риц, за да бъда в безопасност.
Явно беше обаче, че приятелката й не я разбра.
Мина още един час и още един, светлината, идваща от покрива, започна да се губи. Накрая падна здрач. Няколко свещи бяха извадени от джобове и торбички и запалени, децата започнаха да се суетят.
Шарлот не можеше повече да чака. Стана. Изтърси праха от робата си и възвести: