— Трябва да вземем нещата с ръцете си.
Алев стана, след като бе тикнала спящото дете в ръцете на една от жените.
— Какво имаш предвид? — отвърна рязко и сложи ръце на кръста. — Няма по-добро скривалище — дори турците не са открили тази стая, когато са нахлули в Риц през царуването на дядото на Халиф!
Шарлот бе изненадана от странния старомоден поток на речта на Алев. Въпреки че приятелката й бе родена и възпитана в Англия, тя явно бе приела културата на Риц, и я бе направила своя.
— Нужна ни е храна и вода. А освен това не бяха останали толкова много пирати, след като султанските войни потопиха кораба и останалите няколко лодки. Възможно е нещата да са поели нормален ход, а Рашид и останалите да са забравили, че се скрием.
Алев и отвърна разтревожено:
— Твърде възможно е да грешите, г-жо Тревърън. Самото напускане на скривалището може да ни изложи на врага.
Шарлот въздъхна и се огледа в изпълнената със сенки кабина.
— Сигурно има друг изход, освен отварянето на стената. Трябва да разберем какво става вън, а аз мога също да донеса вода и храна.
На бърз приглушен арабски Алев се консултира с по-възрастната жена, която бе стояла настрани от другите още от самото начало, гледаше високомерно, сдържано. Накрая жената или кадъната неохотно посочи място на пода, където камъните бяха счупени. При проучването Шарлот беше изненадана, но доволна да открие греда, която бе покрита с мека скала. Под тях имаше тесен тунел, губещ се някъде в тъмнината.
— Накъде води? — попита тя, като вътрешно се подготвяше за предстоящото разузнаване.
Последваха допълнителни консултации, тогава Алев отговори с потреперване.
— До галерията зад затвора. — Бе потъмняла в тъмнината като смъртта. — О, Шарлот, не го прави, моля те — просто остани заедно с нас и чакай.
Шарлот погледна тунела и се сети за различните видове гадини, които сигурно живееха в него. За момент решимостта й отслабна. Когато претегли опасността от непознатото към перспективата да стои пасивно и да чака някой да дойде и ги спаси всички, спря да се колебае.
— Ще се върна колкото се може по-бързо. — Легна по корем и се вгледа вътре в дупката. Най-добре щеше да бъде ако пропълзи с главата напред, реши тя и бавно запълзя по пътя си към свободата. Погледна Алев право в очите. — Ако в двореца няма врагове, Рашид или аз ще дойдем и ще отворим тайната стена. В противен случай ще се върна през тунела. Каквото и да се случи обаче, на никого, освен на евнуха, не ще кажа къде сте.
Алев сигурно бе преценила, че Шарлот не ще позволи да бъде разубедена, затова кимна мрачно. Двете жени бързо се прегърнаха.
Тунелът беше тъмен и плесенясал, на места така се стесняваше, че Шарлот се страхуваше, че не ще успее да се провре. Преживя повече от един момент на парализиращ я страх, когато си представи какво би станало, ако се заклещи и умре от глад и жажда каналите на стария дворец. Веднъж се натъкна на плъх, видя червените му очи да греят в тъмнината и почувства зловонния му дъх върху лицето си. Сърцето тупкаше в гърлото й, когато от дълбините й се надигаше несекваща ненавист. Накрая гризачът отстъпи в някоя бърлога надалеч и повече не обезпокои Шарлот.
Все пак знаеше, че споменът за това същество не ще я напусне скоро. Сигурно щеше да сънува кошмари, в които животното щеше да става по-голямо и по-голямо докато изпълни тунела.
Шарлот плачеше, макар и да не осъзнаваше това, докато инч по инч се придвижваше към една несигурна съдба.
Дали бе минал час или ден откакто бе напуснала тайната стая, Шарлот нямаше как да прецени. Смелостта й се възвърна обаче, когато долови пред себе си първите неясни гласове.
Накрая се озова пред тъмна галерия, в която се взираше през пукнатината в песъчливата стена. Вонята идваше от килиите от двете страни на осветения с факли коридор — урина, повръщане, екскременти и мухъл — надигна всичките й стомашни сокове. Повърна тихо, конвулсивно, след това стоеше неподвижно и мислеше за Лидия, която бе видяла и мирисала много по-лоши неща по време на службата като медицинска сестра през Гражданската война. „Физически, бе казала мащехата й, човек си изгражда защита, но част от духа му никога не забравя ужаса.“
„Какво би направила Лидия на мое място?“, питаше се Шарлот. Не чака дълго отговор, г-жа Бригъм Куейд вярваше във вървенето напред, не назад.
Шарлот пропълзя отново близо до стената, постави окото си в процепа от светлина и погледна.
Двама араби влязоха в прохода от другия край, говореха помежду си. Дрехите им не бяха хубави, а мръсни, мизерни, намачкани, единият от тях се изсмя дрезгаво на подхвърлена реплика от другия.