— Внимавай, госпожице, да не се скиташ из захарната тръстика. Там има отровни змии.
Шарлот неволно потръпна. Наистина щеше отбягва полетата, но погледна назад през рамо и каза с надменно пренебрежение:
— Съмнявам се дали някоя змия би била по-отровна от Патрик Тревърън в сегашното му настроение — и отново видя лека усмивка в иначе сериозния вид на Джакоба.
Долната част на къщата беше просторна, елегантна и изчистена както в конструкцията, така и в декора. Стаите бяха в светлина, а през прозорците се откриваше главозамайваща гледка към спускащи се ливади, тропическа зеленина и тюркоазни морета. Шарлот бе поразена от красотата на околностите, освен това външната и вътрешната архитектура сякаш преливаха една в друга.
Чувство на носталгия към дома я обзе. Почувства сълзи да парят в очите й. Не беше идвала на острова преди, но някак душата й си спомняше мястото и копнежа по него.
Откри кабинета на Патрик, който имаше облицовани стени, изпълнени с рафтове и книги с кожени обвивки, както и със скъпи персийски килими, кожени мебели и мраморна камина. Огромното писалище беше изработено от хубав махагон с изящна дърворезба. Шарлот седна на стола със същата изработка, за да възприеме атмосферата на стаята, а тя, разбира се, беше отражение на личността на Патрик.
Точно тази атмосфера й вдъхна нова надежда, като със същността си й напомни, че капитанът е физически и психически силен мъж. Ще дойде на себе си, щом веднъж приеме в съзнанието си загубата на „Чародейка“.
Шарлот беше неспокойна. Излезе през френските врати на отсрещната страна на стаята и влезе в една тиха градина. Тук имаше един вътрешен двор, покрит с древни сиви камъни с изискан мраморен фонтан, покрит на места с мъх. Буйни, ярки тропически цветя се поклащаха на слънчевата светлина, дръзки като танцьорки в червени, розови, жълти и оранжеви, бледосини и тъмни виолетови краски.
Шарлот се приближи до един храст, напъпил с крещящо розови цветове, подобни на орхидеи, помириса един от тях, но за жалост откри, че няма никаква миризма. Констатацията я обезпокои и тя се намръщи и отмина нататък.
Отвъд градината бяха моравите, а зад тях белият като сняг плаж и морето, разпръскващо блестяща светлина.
Шарлот загърби мисълта за лъжовността на цветето, повдигна нагоре полите на памучната си рокля и се отправи към брега.
Там пясъкът беше ситен, много различен от този в Паджит Саунд, тежкият, груб и кафяв пясък, на който Шарлот бе играла като дете. Беше топло и сухо и това й подсказа да събуе пантофите си и да повърви боса, докато вятърът си играеше с косите й.
Ведрината, която Шарлот усети в кабинета на Патрик, се засили докато вървеше и слушаше музиката на прилива, веселите, буйни подвиквания на птиците, скрити в тучната зеленина. След около петнадесет минути Шарлот стигна до малко заливче, сякаш част от рая. Мястото беше толкова красиво, че тя трябваше да седне на една голяма, равна скала, за да може истински да го възприеме.
Докато наблюдаваше водата, седнала с вдигнати колене и подпряла брада на тях, една странна лъскава глава внезапно се подаде изпод водата, само на няколко ярда от брега. Съществото издаде весел бъбрив звук и Шарлот се разсмя от удоволствие, след което внимателно се приближи до морето, с желание да го види по-добре.
Делфинът я поздрави със своя смях, надигна се в почти цял ръст над водата, плъзна се назад с лекота и грациозност.
Шарлот плесна с ръце, без да може да възпре удоволствието си.
— Фукаш се! — викна добродушно тя.
Блестящото перленосиво зверче избърбори нещо в отговор, след което изчезна бързо, както се беше появило.
— Върни се — прошепна Шарлот унило, но знаеше, че такива магии не стават по желание. Подпря брада на коленете си, почака около минута с надежда делфинът да се покаже поне още веднъж, но това не стана.
Шарлот продължи нататък.
Възхищаваше се на дърветата, ограждащи плажа, някои натежали от кокосови орехи, други от узрели банани. Шарлот си взе един банан, който беше паднал на пясъка. Докато обелваше дебелата жълта обвивка, смразяващо кръвта скрибуцане се чу високо в листата на голямото дърво.
Шарлот се спря. Беше любопитна, но и едновременно с това уплашена. Погледна нагоре и видя едно пухкаво кафяво лице да наднича надолу към нея. Маймуната отново изписка и заподскача на клона.
Посланието не можеше да бъде по-ясно, ако дори това малко животинче бе проговорило.
Шарлот решително отхапа едно парче от банана, което предизвика нова вълна от пискливи викове, след това постави ръка на кръста и каза на маймуната:
— Помисли за това като бъдеща възможност. Няма да умреш от глад без този банан, както знаеш. Дървото е обсипано с плодове и можеш да ядеш на воля.