Когато остана сам, Патрик изруга грубо. Той се опитваше да направи най-доброто за Шарлот и нероденото им дете, а тя се отнасяше с него като към негодник. По дяволите, та не можеше ли тя да разбере след всичко, което се бе случило, че е опасно нещо да бъдеш обичана от Патрик Тревърън?
От момента, в който Шарлот бе стоварена в краката му като чувал с картофи, премеждията й само се бяха увеличили. Едва не умря в пустинята, опитвайки се да избяга от добронамерения Халиф, преживя атаката на пиратите на борда на „Чародейка“. След това бе имала ново приключение в двореца, когато Ахмед, освободен от затвора от приятелите си едва не я бе изнасилил и убил. Ако всички тези драматични преживявания не стигаха, то не след дълго Шарлот бе станала пасажер на един кораб на смъртта.
Наистина самата тя не заболя, но това не означаваше, че крехкият живот в нея не бе засегнат…
Понякога смъртта идва преди раждането, отколкото доста време след това, а Патрик не можеше да понесе мисълта, че синът или дъщеря му биха имали такава съдба.
Стана и бавно се отправи тромаво към френските врати водещи към терасата, тъй като все още бе дяволски слаб от треската. Джакоба се бе върнала с метла и лопата и се засуети, докато измете косите от пода, но тя беше твърде вярна дългогодишна прислужница, за да му досажда.
Патрик застана стабилно до дебелия каменен парапет и се вгледа в мястото, където „Чародейка“ бе потънала с всичката пламтяща слава на древен, военен кораб. Той си я представи на пясъчното дъно в залива, започнала да се разпада и отново болка го проряза.
Това беше съдбата на нещата и хората, които обичаше. Изчака докато Джакоба излезе, защото чувстваше, сякаш кожата му се бели откривайки всеки нерв. Само самотата можеше да го спаси.
Със същото сломяващо затруднение както преди Патрик се върна в стаята и седна на края на леглото. От чекмеджето на нощното шкафче той взе един куп рисунки с молив и мастило, всичките дело на Шарлот.
Печална усмивка раздвижи устните на Патрик, докато гледаше профилите на Бригъм Куейд, на красивата му жена Лидия, очарователната сестра Мили, на чичо й, братята и братовчедите. Те бяха силни и добри хора. Шарлот би била в безопасност при тях, а също и детето.
Патрик остави картините настрана и се опъна на леглото. Беше доста уморен, за да остане още седнал. Сложи ръце зад тила си и се загледа в тавана. Представи си как влиза в пристанището Куейд Харбър след шестнадесет години.
Шарлот не би била по-малко красива от сега, помисли си гой. Характерът й, нещо, с което трябваше да се съобразява, ще бъде напълно оформен от разнообразните преживявания, лицето, фигурата й ще са придобили особената грация на зрелостта. Сърцето му се сви само при мисълта да я види след дълга раздяла: блянът беше болезнено реален.
Той разшири мислената картина, като включи в нея една прекрасна дъщеря със златистите очи на Шарлот, а може би и с неговата черна коса. Момичето естествено щеше да бъде енергично и едва ли щеше да има нужда от баща си, който ще й изпраща пари и подаръци от всички краища на света, но не би я посетил, смяташе той. Премига, за да си представи младежкото й идеализирано презрение…
А може би Шарлот ще го дари с момче?
Патрик си представи красив младеж с широки рамене като неговите, а също и като тези на Куейдови. Момчето ще има тъмносините очи на Патрик, реши той, за момент играещ ролята на бог, и косата на Шарлот с цвят на клен. Би било твърде много да иска момчето да носи неговото име, тъй като Шарлот не би уважавала бащата на момчето от момента на заточението си.
Реши, че вероятно момчето ще се нарича Куейд. Името му хареса. Куейд Тревърън.
Какво би мислил Куейд за баща си, израснал без него?
Мисълта накара Патрик да стисне челюсти. Ако момчето имаше неговия нрав, би му плюл в лицето и би го изпратил направо в ада. Мисленето му ще бъде формирано от дядо му и чичовците му, а не от мъжа, който го е създал.
Може би Шарлот беше права, мъчително призна Патрик. Може би ще бъде по-добре, ако стои настрана от Куейд Харбър завинаги, а също и от детето си.
Перспективата го изпълни с ново отчаяние. Заспа, за да избяга от него.
Шарлот отиде в градината и плака докато излее чувствата си.
След това изпрати Мери-Кеч-Мъч-фиш горе до стаята на господаря, за да вземе скицника и моливите й. Младата жена бързо донесе нещата и каза:
— Г-н капитан, той спи. Мозъкът му трябва да почива, за да се поправи. Така каза г-ца Джакоба.
Въпреки че не бе я карала да й дава отчет, Шарлот бе доволна, че Мери бе решила да й предложи такъв. Може би Патрик ще промени решението си да я отпрати, щом се възстанови от страничните въздействия на треската и шока от жертването на любимия кораб.