Кочран извади пура от джоба си и я запали. Богатата ароматна миризма на дима ги забули:
— Знаеш ли — отговори в удобен момент той — никога не съм те мислил за глупак. Сега съм принуден да приема, че съм се лъгал.
Патрик бе жегнат, но не искаше Кочран да разбере това. Погледна накриво приятеля си и каза:
— Много рядък случай, наистина, но ще трябва да си признаеш грешката.
Невъзмутим, Кочран само се усмихна, повдигна рамене и всмукна дълбоко от пурата.
— Като че ли небето ще се сгромоляса, ако ти си признаеш една, две грешки — отвърна той.
Патрик счете, че промяната на темата на разговора ще е за предпочитане в момента. Той обичаше Кочран и не искаше да се преборва с него словесно или по друг начин.
— Какво мислиш по въпроса с този Роулинг, изхвърлен на брега?
— Бих казал това означава беда — с готовност отговори Кочран и направи весел намек. — Тя не идва от Роулинг, разбира се — той изглежда доста порядъчен. Имам предвид Радим, или някой гаден мръсник като него, който е там някъде и чака да нападне острова като внезапна буря. Бог да ни пази всичките, ако са научили, че „Чародейка“ е на дъното на залива. Освен това има симптоми за надигаща се силна буря в морето.
Болка прониза Патрик при споменаването на кораба му. Той жалееше по него, както би жалил за жена или дете, или любим приятел. Но в момента трябваше да мисли за практични дела. Шестте оръдия, спасени от „Чародейка“, трябваше да бъдат поставени на високо зад къщата, обърнати към залива. Доверениците му и моряците, възстановяващи се от треската, трябва да се съберат в централната къща. Ще бъде нужен обилен запас от вода и храна в случай на обсада, било то от природата или от пиратите.
Или и двете.
— По дяволите — измърмори Патрик, но примесено с неоспоримия ужас беше и вълнението по неизвестното. Дори самата перспектива за нещо трудно, но различно, го правеше по-силен.
През следващите дни и последните следи от болестта на Патрик изчезнаха, защото нямаше време да се излежава на верандата или в болничното легло. Още отломки от корабокрушението бяха изхвърлени на брега, но сред тях нямаше пасажери, живи или мъртви. Патрик усещаше приближаващата се опасност, в противовес на спокойните води на морето и мекотата на нежното синьо небе.
Надигащ се вятър раздвижи върховете на палмите, и Шарлот трябваше да се откаже от идеята си за правене на скици поне през този ден. Листите на скицника й се развяваха и тя не можеше да се концентрира, а освен това имаше и други неотложни мисли в главата си.
Тайнственият трагичен Гидиън Роулинг беше една от тях. Макар да не усещаше каквото и да е привличане към него подобно на това, което Патрик извикваше у нея, дори само с поглед или повдигане на вежда, Шарлот смяташе, че е все пак романтичен и приятен. Той спеше през по-голямата част от времето и късаше сърцето на Шарлот с виковете си по Сузана, а притежаваше красотата на слаб, изпит, гладуващ поет. Той беше християнски мисионер, в случая той и съпругата му възнамерявали да посветят остатъка от живота си на делото за спасяване на аборигените от вечни мъки. Това Шарлот смяташе, че е прекрасно начинание, макар и амбициозно.
А ето и Патрик, който винаги беше в мислите й в една или друга степен. Шарлот се надяваше, че капитанът я обича. Той не се опитваше да скрие чувствата си през топлата, ароматна тъмнина на тропическите нощи, когато въздишайки зовеше името й, и се кълнеше във вси светии, че душата му й принадлежи, но все пак Патрик упорито създаваше трудности през деня. Чумереше се на Шарлот, щом се срещнеха, което рядко се случваше, защото си бе изработил странната способност да я избягва. Когато наистина разговаряха, нещо още по-рядко, той съвсем недвусмислено изтъкваше, че все още възнамерява да я изпрати с бебето в Куейд Харбър.
На всичко отгоре хората на Патрик се бяха пренесли в централната къща заедно с моряците, които все още бяха болни и трябваше да са изолирани. Оръдия бяха поставени по хълмовете, моряците заедно с местните жители бяха заети със залостването на прозорците на къщата.
В крайна сметка имаше много неща за оправяне, много дори за пъргавия ум на Шарлот.
Тя бродеше из къщата, която сега изглеждаше сенчеста и някак потискаща с покритите прозорци и реши да надникне при г-н Роулинг. На него, за разлика от Патрик, винаги можеше да разчита като събеседник в светски разговор, въпреки че все още, разбира се, беше меланхоличен.