ГЛАВА 17
Въпреки своята дружелюбност и своите приятели, Док беше самотен и недоверчив човек. Мак може би знаеше това най-добре от всички. Дори и в компания Док винаги изглеждаше сам. Когато лампите му светеха, завесите бяха спуснати, а на големия грамофон се въртяха хоралите, Мак често наблюдаваше лабораторията от приюта „Палас“. Той знаеше, че при Док има момиче, но това караше Мак да изпитва чувството на страхотна самотност. Мак беше сигурен, че дори в сладостния и близък допир с момиче Док е самотен. Док беше нощна птица. Лампите на лабораторията светеха по цели нощи, но той, както изглежда, не спеше и през деня. А музиката се разнасяше от лабораторията по всяко време на деня и нощта и обгръщаше всичко наоколо. Понякога, когато лабораторията потънеше в мрак и сънят сякаш най-после се възцареше, от прозорците й изведнъж долитаха кристално чистите детски гласчета на Сикстинския хор.
Док трябваше да поддържа сбирките си. Стремеше се да не пропуска благоприятните отливи по брега. Морските скали и пясъчните плажове бяха неговият склад. Потрябваше ли му нещо, знаеше къде да го дири. Всичките му стоки се сортираха още на брега — морските люлчици на една страна, октоподите на друга, кръглите червеи на трета, морските теменуги на четвърта. Знаеше къде могат да се намерят, но не винаги можеше да ги лови точно когато му трябват. Защото природата си заключва нещата и само от време на време ги предлага. Док трябваше да познава не само отливите, а и да знае кога даден отлив е благоприятен за дадено място. И когато наближеше такъв отлив, той сбираше сечивата си в колата, опаковаше стъклениците и бурканите, паничките и контейнерите и тръгваше за плажа, скалите или рифовете, където бяха складирани животните, от които имаше нужда.
Този път бе получил поръчка за млади октоподи, а най-близкото място, откъдето можеше да ги налови, беше изпъстрената с едри камъни отливна зона на Ла Хойа, между Лос Анджелис и Сан Диего. Това означаваше и в двете посоки да измине по петстотин мили, а пристигането му трябваше да съвпадне с оттеглянето на водите.
Младите октоподи живеят между камъните, заровени в пясъка. Плашливи като всички млади, те предпочитат дъна с много дупки, пукнатини и буци тиня, в които могат да се укрият от кръвожадните и да се запазят от вълните. Но по същите места живееха и морските люлчици, тъй че, изпълнявайки определената поръчка за октоподи, Док можеше да попълни и запасите си от морски люлчици.
Отливът щеше да започне в четвъртък, в пет часа и седемнадесет минути сутринта. Ако Док напуснеше Монтерей в сряда сутринта, лесно щеше да стигне там тъкмо навреме в четвъртък. Би взел със себе си някого за раздумка, но някак съвсем случайно всички или отсъствуваха, или пък бяха заети. Мак и момчетата бяха в долината на Кармел да събират жаби. Трите млади жени, негови познати, които биха се зарадвали да тръгнат с него, работеха и не можеха да напуснат работа в средата на седмицата. Анри художникът беше зает, тъй като универсалният магазин на Холман този път беше наел за пилона си не седящ, а кънкьор. На висока мачта над магазина беше закована малка кръгла платформа, на която той се въртеше с летните са кънки. На тази площадка кънкьорът се намираше вече три дни и три нощи. Беше решил да счупи рекорда за пързаляне с летни кънки в кръг върху кръгла площадка. Предишният рекорд беше 127 часа, тъй че му оставаше още доста време. Анри бе заел поста си отвъд улицата, пред бензиностанцията на Ред Уилямс. Беше очарован. Замисляше грамадна абстракция, озаглавена „Подкоровият сън на един пилонен кънкьор“. Анри не можеше да напусне града, докато и кънкьорът не напуснеше мачтата. Той негодуваше, че в пързалянето с летни кънки върху платформа на мачта има философски страни, които още никой не е засегнал. Анри седеше на стол, облегнат върху мрежата, която прикриваше входа на Редуилямсовия мъжки нужник. Приковал очи в шеметно високата пързалка, той очевидно не можеше да придружи Док до Ла Хойа. И Док трябваше да тръгне сам, защото отливът нямаше да чака.