— На юг ли сте, мистър? — Той гледаше Док с неодобрение.
— Да — потвърди Док, — до недалеч.
— Ще ме вземете ли?
— Качвай се! — заповяда Док.
Когато стигнаха Вентура, от обилната вечеря не беше минало много време, поради което Док спря само за бира. Спътникът не бе продумал нищо. Док спря до крайпътния павилион.
— Искате ли бира?
— Не — процеди спътникът. — И мога направо да ви кажа, че според мен идеята да се шофира под влиянието на алкохола не е особено добра. Хич не ме интересува какво ще правите с живота си, но в случая сте с автомобил, а той, в ръцете на пиян шофьор, може да се окаже смъртоносно оръжие.
Най-напред Док беше леко изненадан.
— Слезте от колата — меко предложи той.
— Какво?
— Ще ви ударя един в носа — рече Док, — ако не сте вън от колата, преди да съм преброил до десет… Едно… две… три…
Човекът заопипва дръжката на вратата и с гърба напред бързо се измъкна от автомобила. Но щом се намери вън, почна да крещи:
— Сега ще повикам полицията! Ще кажа да ви арестуват!
Док отвори чекмеджето върху арматурното табло и извади оттам един гаечен ключ. Гостът му забеляза този жест и побърза да се отдалечи. Разярен, Док застана пред тезгяха на павилиона. Сервитьорката, руса хубавица с почти гушав врат, му се усмихна:
— Какво ще обичате?
— Шейк от бира с мляко.
— Каквооо?
Ето че очакваното се случи, и то как! Но нали все пак рано или късно трябваше да се случи? По-добре сега.
— Шегувате ли се? — попита русокосата.
Док, съкрушен, разбра, че не може да обясни, не може да каже истината.
— Не съм добре с пикочния мехур — каза той. — Бипалихеторсонектомия — докторите тъй му викат. Трябва да пия шейк от мляко с бира. По лекарско предписание.
Русокосата съчувствено се усмихна.
— О! Пък аз си помислих, че се шегувате — хитровато каза тя. — Кажете как да го направя? Не знаех, че сте болен.
— Много съм болен — потвърди Док — и на още по-зле отива. Сложете малко мляко и допълнете с половин бутилка бира. Другата половина ми налейте в чаша. На шейка захар не слагайте. Тя му поднесе чашата и той опита с половин уста, Не беше много лошо — просто имаше вкус на престояла бира с мляко.
— Сигурно е ужасно — подхвърли русокосата.
— Като свикнете, не е чак толкоз лошо — каза Док. — Пия го от седемнайсет години.
ГЛАВА 18
Док бе карал бавно. Когато спря във Вентура, беше късен следобед — всъщност толкова късно, че в Карпентерия хапна само един сандвич със сирене и прескочи до клозета. Освен това смяташе да се навечеря както трябва в Лос Анджелис, а стигна там вече по тъмно. Прекоси града и спря пред едно голямо заведение, за което бе чувал, че поднасяли прясно заклани кокошки. Поръча си пилешко пържено, супа от ситно нарязани картофи, топли чаени бисквити с мед и парче ананасов кейк със синьо сирене. Даде да му напълнят термоса с горещо кафе, поръча да му приготвят шест сандвича с шунка и за закуска си купи два кварта бира.
Да се пътува през нощта не беше тъй интересно. Не се виждаха кучета; фаровете осветяваха само шосето. Док натисна педала, за да съкрати пътя. Когато стигна Ла Хойа часът наближаваше два. Той премина през града и отиде чак на канарата, под която се простираше отливната плитчина. Тук Док спря, изяде един сандвич, отпи малко бира, угаси фаровете и се сви на седалката да поспи.
От часовник не се нуждаеше. Работеше с отливите толкова отдавна, че можеше да усети оттеглянето на водата и насън. С утрото Док се събуди, погледна през стъклото и видя, че морето вече се отдръпва от каменистата плитчина. Сръбна малко горещо кафе, изяде три сандвича и изпи цял кварт бира.
Отливът настъпва незабелязано. Показват се заоблените камъни, които сякаш се издигат нагоре, а океанът се отдръпва и оставя след себе си малки езерца, мокри водорасли, мъхове и сюнгери във всички багри на дъгата — кафяви, сини, розови. По дъното се търкалят невероятните отпадъци на морето — счупени или разцепени черупки, остатъци от скелети, откъснати клещи от раци — морското дъно е фантастично гробище, в което пълзят и се боричкат живите.
Док нахлузи гумените ботуши и педантично нагласи непромокаемата шапка на главата си. Взе ведрата, стъклениците и железния лост, сложи сандвичите в единия джоб, термоса — в другия и се спусна от скалата към плитчината на отлива. Като тръгна след оттеглящото се море, той повдигаше камъните с лоста и сегиз-тогиз ръката му светкавично се потапяше в застоялата вода и вадеше оттам разгневени и усукани октоподчета, която руменееха от яд и плюеха мастило по ръцете му. После ги пускаше в стъкленицата с морска вода при другите и обикновено новодошлият биваше тъй разлютен, че нападаше събратята си.