Денят му донесе добър лов. Док улови двадесет и две октоподчета. Събра няколкостотин морски люлчици и ги скри във ведрото. Вървя след отлива до пукването на зората и изгрева на слънцето. Плитчината се простираше на около двеста метра, след нея идваше редицата грамадни рифове с полепнали по тях водорасли и отвъд тях дъното пропадаше дълбоко във водата. Док стигна до каменната бариера. Събрал вече каквото му трябва, в остатъка от времето той надничаше под камъните, навеждаше се и се взираше в езерцата, по чиито блестящи мозайки бързаше и кипеше живот. Най-сетне стигна до скалната преграда, където дългите и кафяви като кожа водорасли се спущаха във водата. По скалите се тълпяха червени морски звезди, а морето пулсираше нагоре и надолу в очакване отново да се втурне навътре. Между два покрити с водорасли камъка Док забеляза във водата да просветва нещо бяло, но след миг плаващите водорасли го закриха. Той се покатери по хлъзгавите скали, хвана се здраво и внимателно се присегна да отстрани кафявата растителност. И се вцепени. Отдолу го погледна лицето на момиче, хубаво и бледо, с тъмни коси. Очите бяха отворени и чисти, лицето бе застинало, косата нежно се увиваше около главата. Хлътнало в цепнатината, тялото не се виждаше. Устните бяха леко разтворени, виждаха се зъбите, а на лицето бе изписано спокойствие и отмора. То беше съвсем плитко под водата, която с бистротата си го правеше още по-хубаво. На Док се стори, че гледа това лице с часове: то се вряза като нажежено желязо в паметта му.
Док бавно отдръпна ръка, кафявите водорасли доплуваха отново и закриха лицето. Сърцето му силно затупа, гърлото го стегна. Грабна ведрото, стъклениците и лоста, спусна се полека по плъзгавата скала и се отправи назад към пясъка.
Пред него се понесе лицето на момичето. Той седна на едрия сух пясък да изуе ботушите си. В буркана октоподчетата се бяха свили и всяко гледаше да стои колкото е възможно по-далеч от другите. В ушите на Док зазвуча музика — пронизително сладостната мелодия на флейта, която никога нямаше да си спомни повторно, придружена от акордите на всички дървени инструменти, наподобяващи разбиването на морски вълни. Флейтата се извиси в гами, които човешкото ухо не би могло да долови, но дори и там тя продължаваше да разлива своята свръхестествена мелодия. Кожата по ръцете му настръхна. Той потръпна, а очите му се навлажниха от взиране в красотата. Очите на момичето бяха сиви и ясни, тъмната коса се носеше във водата и нежно покриваше лицето. Тази картина се запечата в съзнанието му за вечни времена. Док седя така, докато през рифа се промъкна първата струя вода, означаваща началото на прилива. Той седя така, заслушан в музиката, а морето вече нахлуваше през бариерата от рифове. Ръката му отмерваше такта, а в мозъка му свиреше ужасяващата флейта. Очите бяха сиви, устата леко се усмихваха, а може би си поемаха дъх от възторг.
Някакъв глас сякаш го събуди. Над него бе застанал човек.
— Риба ли?
— Не, събирах…
— Какво? Какви са тия неща?
— Октоподчета.
— Искаш да кажеш дяволска риба? Не знаех, че ги има и тук, макар че, откакто съм роден, все по тия места съм живял.
— Човек трябва да ги търси — беззвучно каза Док.
— Я ми кажи — започна човекът — какво ти е? Виждаш ми се болнав.
Флейтата отново се извиси, ниско се обадя пицикатото на виолончелите, а морето напираше ли напираше към брега. Док се отърси от музиката, отърси се от лицето, отърси ледните тръпки от тялото си.
— Къде е най-близката полицейска станция?
— Горе, в града. Защо, какво се е случило?
— Там при рифа има труп.
— Къде?
— ЕЙ там! Притиснат между две скали. Момиче.
— Не думай! Който намери труп, получава премия. Забравих колко беше.
Док се изправи и взе да си събира багажа.
— Съобщете вие. Аз не се чувствувам добре.
— Стреснало те е, нали? Как е трупът, зле? Разложен или изяден?
Док му обърна гръб.
— Вземете премията. Аз не я искам.
И тръгна към колата. В главата му звучаха само най-високите, най-пронизителните тонове на флейтата.
ГЛАВА 19
Може би никоя реклама на универсалния магазин „Холман“ не бе събуждала такива благоприятни отзиви, както наетият кънкьор върху мачтата. Дни наред той не слезе от малката кръгла площадка — обикаляше я с летните си кънки и дори нощем го виждаха там, възправил тъмен силует в небето. Така всички се увериха, че дори и през нощта не слиза от горе. Но всеобщо бе мнението, че нощно време от центъра на площадката излизал стоманен прът и че кънкьорът се завързвал за него. Но той не седна нито веднъж, тъй че никой не обръщаше внимание има ли стоманен прът, или няма. Идваха да го видят от Джеймсбърг и дори от крайбрежието при Граймз Пойнт. От Салинас хората идваха на стада, а тамошният магазин, „Фармърз меркънтайл“, ангажира кънкьора за следващия му гастрол, когато имаше вероятност да счупи собствения си рекорд и по този начин да постави новия световен рекорд не другаде, а в Салинас. Кънкьори върху мачтови площадки не се срещаха под път и над път, а този беше най-добрият досега и поради това през последната година беше принуден непрекъснато да чупи само собствения си световен рекорд.